Като част от комунистическия свят българските граждани са преживяли най-различни истории. За съжаление, много от тях са били доста неприятни. Хората са крояли какви ли не планове да напуснат страната и да се доберат до Западна Европа, където всичко е позволено. Именно такъв е случаят с историята на четирима български младежи, до един с проблеми със закона. Случаят е отпреди повече от три десетилетия – става на 7 март 1983 г. Достигането им до западна страна било единственото спасение за тях.
Заради тези младежи преди 34 години светлините в цяла Варна изгасват. Морският град потъва в мрак за около половин час, а целта е да бъдат заблудени четиримата юнаци, които са похитили самолета на БГА „Балкан“ От София до морската столица, с цел да избягат във Виена. След една перфектно планирана и изпълнена операция, самолетът, пътниците и екипажът са спасени, а похитителите – неутрализирани, като един от тях е убит.
През 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век отвличанията на самолети са по-чести, тъй като мерките за сигурност по летищата не са толкова усъвършенствани. В България, а и в повечето комунистически държави по това време, желанията на похитителите са били с една сравнително скромна цел и тя не е откуп или пускане на политически затворници, а бягство от режима. Исканията им се свеждат единствено до това се промени маршрутът му до летище, закъдето не продават билети. На Запад.
През 1983 г. за това си мечтаят и четири момчета от София. Лъчезар Иванов (19), Красен Гечев (22), Ивайло Владимиров (17) и Валентин Иванов (20).
Ето как разказва историята журналистът Крум Благов, който си отиде от този свят през 2011 г., в своята книга „50-те най-големи атентата в българската история“:
„Всички младежи са с проблеми със закона. Гечев е бил в дисциплинарна рота, Владимиров е на отчет в детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби. В края на февруари 1983 г. Ивайло и Валентин играят боулинг в софийския дворец на културата с авиотехника Иван Цолов. Той им разказва как по време на чартърен полет от Бургас за Варшава в края на 1982 г. един поляк отвлича българския самолет. Похитителят хванал стюардесата и се заканил да й отреже главата с бръснач, ако екипажът на самолета не го отклони за Виена. Валентин много харесва разказа и предлага на Владимиров да избягат по този начин на Запад.
Речено-сторено!
Убеждават Лъчезар и Красен да дойдат с тях. На 6 март 1983 г. момчетата си купуват четири билета за самолета до Варна за вечерта на следващия ден. Куриозното е, че на Красен му става лошо в самолет, затова купуват билети за полет с малка машина – Ан-24. Останалата част от подготовката е да се снабдят със западна валута за харчене в Австрия. На 6-и вечерта обикалят заведенията и купуват на черно 290 долара и 100 марки. След това се почерпват. „Утре вечер сме в австрийски бар!“, казва войникът. Всъщност утрешният ден ще е последният в живота му.
Остава още един проблем – за пътуване със самолет, дори по вътрешните линии, трябва паспорт, а Валентин като войник няма. Лъчезар пък си го е изгубил. Ивайло е дал назаем на някакъв си Едуард 10 лева и му взема паспорта уж като залог. Лъчезар използва паспорта на Едуард, понеже си приличат на снимката, а своя дава на Красен. Валентин също се снабдява отнякъде с чужд паспорт.
На 7 март войникът е в ареста на поделението за някакво провинение, обаче успява да избяга. Другарите му го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София и се почерпват добре. Оттам отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. В барчето си разпределят ролите. Оръжието им са джобни ножчета, които Ивайло е купил сутринта. Хвърлят чоп кой ще хване стюардесата. Пада се на най-младия, но той се уплашва и казва: Да си я лови Валентин. Войникът демонстрира най-голям кураж и приема.
Разделят се на две двойки. В едната са Лъчезар и Валентин, а в другата Красен и Ивайло. За да не събудят подозрение, решават да минат през КПП на двойки през интервал 15-20 минути. Ивайло ги съветва да скрият ножчетата под катарамите на коланите си, за да не ги открие металотърсачът на охраната. Двама от тях обаче са без колани и пускат оръжието в джобовете си. Цялата подготовка е толкова аматьорска, че са необходими доста случайности, за да се превърне детинският замисъл в трагедия.
Проверката се оказва повърхностна. Ножчетата им не са открити. За да са защитени откъм гърба, те сядат най-отзад, на последните четири седалки в самолета. Той е пълен, пътниците са около 40 души. Някои от тях чакат до последния момент за билет и смятат, че имат голям късмет, като са се вредили за полета.
Самолетът излита по разписание в 18 часа. След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, войникът започва уж да повръща. Той седи до илюминатора и за да може тя да стигне до него, Лъчезар й отстъпва мястото си. Щом се навежда над Валентин, той я дръпва до себе си и притиска ножчето до гърлото й. В същия момент Красен и Ивайло хващат пътниците пред себе си, като увиват коланите си около вратовете им. Лъчезар се изправя на пътеката, размахва ножа си и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи. Вика, че са рецидивисти, излезли от затвора и готови на всичко. Заканва се да счупи някой илюминатор и да разхерметизира самолета, за да загинат всички, ако не изпълнят исканията им. За парламентьор е пратен един полковник, който е сред пътниците.
В пилотската кабина са трима души Пламен Сталев (26), който се обучава за командир, бордният механик Ангел Узунов и инструкторът Иля Лалов (29). Крум Благов цитира и спомените му: „Бяхме някъде над Ловеч, когато един военен почука и каза, че четирима са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Инструкциите в такива случаи са да им изпълниш желанията, ако можеш, за да не рискуваш живота на пътниците. Да стигнем до Виена беше невъзможно, защото всеки самолет зарежда с толкова гориво, колкото му е необходимо за полета и ние имахме гориво за един час плюс 30 минути за резерва. Предложих им по радиоуредбата да кацнем в Истанбул, но те бяха категорични: Виена!“
Отначало бордният инженер, а после и командирът отиват да убеждават похитителите, че това е невъзможно. Момчетата обаче заплашват да отрежат пръста на стюардесата, дори порязват ръката й близо до китката. Заканват се да взривят самолета – казват, че имат четири бутилки със запалителна течност. Това е блъф, но екипажът няма как да знае. „Не виждах друг начин освен да продължим за Варна, като им кажем, че тръгваме за Виена“, разказва още Лалов. Похитителите са толкова наивни, че отказват някой от тях да отиде в кабината. Освен това вече се стъмва. Тези две обстоятелства правят възможна заблудата. Над 40 минути самолетът кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото и да даде време на летището да се подготвят.
Във Варна научават за инцидента със самолета още в 18.25 ч. Електричеството над целия град е спряно, за да не видят похитителите морето. Стюардесата Марта Константинова и Стоян Милков от летището във Варна, които знаят безупречно немски, ще се представят за австрийци и трябва да заблудят похитителите, че са във Виена.
Обличат ги в някакви импровизирани униформи. След като освободят заложниците, похитителите ще бъдат обезвредени от група командоси, които владеят карате.
Самолетът каца във Варна около 19.55 ч. Валентин завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета. Милков и Константинова влизат и се представят за австрийци. Само че похитителите не говорят немски и викат стюардесата да им превежда. Войникът не я пуска, но отваря вратата на тоалетната. В това време екипажът тайно пуска четирима командоси през вратата на багажното отделение. През шпионката те виждат кои и къде са похитителите.
Родната конфекция обаче издава конспирацията. Лъчезар не е спокоен. Още във въздуха забелязва морето, но другите го убеждават, че това е Дунав. Сега той сочи Милков и вика: „Не го ли виждате, че е с българско яке?“ Валентин хлопва вратата и се заключва със стюардесата в тоалетната. „Ще те убия! Излъгахте ни!“, вика той.
Няма време за повече преговори. Четиримата командоси от багажното нахълтват в салона и обезвреждат тримата похитители. Други двама влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента, в който Валентин посяга да пререже гърлото на стюардесата. Двамата стрелят почти едновременно и той пада, убит на място. Ножът му тупва в полата на стюардесата.
Единственият пострадал пътник е един от заложниците. В момента, когато командосите влизат в самолета, той решава да им помогне и напук на предупреждението на стюардесата скача на крака. Те решават, че е от терористите и го приспиват с един удар. Доста време след това той още ходи на лечение – увредено е трайно зрението му. „Бих искал да знам кой ме удари, казва той на следователя. – Аз съм бивш боксьор, ама така не са ме улучвали“.
Двама от останалите пътници, дотогава спокойни, изпадат в нервна криза. „Те бяха просто в истерия и искаха да се саморазправят с похитителите. Наложи се да ги пазим от тях“, свидетелства един от командосите.
Стюардесата, обляна в кръв, е откарана във Варненската болница. Ранена е в шията и в ръката, но леко. „Ще умра ли?“, пита тя. Има късмет – раната е на милиметри от сънната артерия.
Екипажът на самолета е награден с ордени, а на другия ден за похитителите е изпратен специален самолет с командоси, който ги връща в София. Председател на съда, който гледа делото им, е Димитър Попов, по-късно министър-председател на България. Адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Лъчезар е осъден на 10 години затвор, Красен на 9, Ивайло на 7, но по-късно Върховният съд намалява наказанието му като непълнолетен на 5 години. Красен Гечев излиза от затвора предсрочно условно през 1989 г. и през 1992-а моли за копие от делото, което му е необходимо за американските емиграционни власти. Дали са му признали атентата за актив?
След отвличането на „Юнкерс“-а от Страшимир Михалакев през 1948 г. това е единственото похищение на български самолет, при което пада жертва“.
Днес единственият оцелял от четиримата е Ивайло Владимиров-Кучето, който в момента изтърпява присъда за друго престъпление в чужбина.
Преди две години един от похитителите – Лъчезар Иванов, се самоуби. На 10 юли сутринта случаен минувач видял лъскаво „Ауди Q7” на Терориста, забито в дърво. Двигателят на возилото работел. Когато се приближил, свидетелят, който работел в баровска къща наблизо, видял в джипа мъж, облян в кръв, а в едната му ръка все още стоял пистолетът. Вратите на аудито били заключени отвътре.
Лъчезар Иванов бе известен с прякора си „Терориста“, лепнат му по обясними причини. „Имам пари, но не се чувствам щастлив. Искам да отида на едно по-добро място“, споделил той 52-годишният тогава мъж пред свои близки само няколко часа преди да паркира джипа си в столичния квартал „Бояна“ и да се простреля фатално. От години той бил натиснат от тежка депресия. Лъчезар изкарвал добри пари от строителния си бизнес, но въпреки това не изпитвал радост от живота. Приживе той е близък приятел с убития престъпен бос Георги Илиев. Именно Главния му е помогнал финансово за започване на бизнес. Двамата се познавали от времето, в което лежали в затвора. Илиев бил осъден за изнасилване, а Лъчезар за терористичния акт в самолета.
Красен Гечев, който заради амнистия напуска килията през 1987 г., също е убит, като е намерен в ужасно състояние – застрелян и с отрязана глава на 28 май 1988 г.
