Оперният артист Пол Плишка, който остави значим отпечатък в Метрополитън опера с 88 роли през 51 сезона, почина на 83 години. С 1672 представления в този престижен американски театър, той заема девета позиция в класацията по брой спектакли.
В България егообраз не е толкова известен, тъй като голяма част от кариерата му е свързана с по-малки роли, но все пак той е оставил своя отпечатък в някои от най-забележителните оперни записи от 70-те и 80-те години, като например „Тоска“ с участието на Доминго, Леонтин Прайс и Зубин Мета от 1972 г. или „Отело“ с Доминго, Рената Ското и Джеймс Ливайн от 1978 г.
Любителите на операта в София имаха шанса да видят Плишка по време на „Метрополитън опера на живо“ на 24 февруари 2018 г., когато в главната роля на „Бохеми“ от Пучини бе Соня Йончева. Пол Плишка изигра двойната роля на Беноа/Алсиндор само две седмици преди последното си представление на сцената на „Метрополитън“ на 10 март 2018 г.
Всъщност той се пенсионира през 2012 г., но театърът го поканва да участва в „Бохеми“ по време на сезоните 2016/2017 и 2017/2018.
„Смятам, че ключът към дълголетието ми е, че< strong> имам мъдростта да отказвам роли, които не са били подходящи за гласа ми в определени моменти“, споделя той в интервю за „Ню Йорк Таймс“ през 2023 г. В началото на кариерата си, той често изпълнявал комедийни роли. „Гласът ми имаше по-скоро лирично звучене, вместо да бъде злодейски“, добавя Плишка.
С времето, когато гласът му се променя, той започва да приема повече драматични роли, като главна в „Борис Годунов“ на Мусоргски, Филип Втори в „Дон Карлос“ на Верди и Мефистофел във „Фауст“ на Гуно. В по-късните години от кариерата си отново се завръща към комедийните роли, припечелвайки признание за изпълнението си като остарелия бонвиван във „Фалстаф“ на Верди.
Едно от малкото неща, които съжалява, е, че никога не му е предлагана главната роля в „Дон Жуан“ на Моцарт – един факт, който той отдава на физическите си характеристики. „През по-голямата част от кариерата си тежах около 120 кг“, казва той. „Не смятам, че много донжуановци изглеждат по този начин.“
Когато Плишка се пенсионира на 71 години, гласът му все още е в отлично състояние. „Проблемът дойде от слуха ми и това беше основната причина да спра да пея“, признава той.
Пол Плишка е роден на 28 август 1941 г. в Олд Фордж, район в Пенсилвания, свързан с въгледобивната промишленост, където неговите баба и дядо – имигранти от Украйна, работили в мините и фабриките. Баща му бил служител в склад, а майка му шила рокли.
Семейството му се премества в Ню Джърси, където Пол започва да пее в училищния хор. След завършване на колежа, той работи като шофьор на хладилен камион в компания за сладолед, но продължава да се занимава с музика.
Първото му представление в „Метрополитън“ е през 1967 г. в „Джокондата“ на Понкиели – година преди да се присъединят известните Пласидо Доминго и Лучано Павароти.
Стремейки се да защити гласа си, той дълго време отказвал да пее ролите на Борис Годунов или Скарпия – злодейския шеф на полицията в „Тоска“ на Пучини.
„И в двата персонажа има много емоция и насилие в гласа“, обяснява той, “а като млад певец, не можеш да управляваш тези чувства и започваш да крещиш, което наранява гласа ти.“ Той никога не изпълнява Скарпия, но дебютира като Борис Годунов в „Метрополитън“ през 1974 г.
През годините Плишка не се колебае да играе малки роли, като Раймондо в „Лучия ди Ламермур“ и Дулкамара в „Любовен еликсир“ на Доницети, образи, които много певци избягват от страх да не бъдат считани за второстепенни. Оглеждайки се назад към дългия си опит в Метрополитън, той оценява Фалстаф, който започва да изпълнява през 1992 г., като любимата и най-добре реализирана роля.
В контекста на успешната си кариера, личният живот на Пол Плишка е изпълнен с трагедии. През 1984 г. брат му, лекар в детски психиатричен център в Ню Йорк, е намерен мъртъв след инцидент с нож в апартамента си в Бронкс. Съпругата му, Джудит, умира през 2004 г., а и тримата им синове вече не са между живите.
След това той се оженил за Шарън Томас, дългогодишен помощник-режисьор в Метрополитън опера.
Приживе Пол Плишка често е споделял в интервюта, че никога не е искал да бъде тенор – обичайният мъжки герой на сцената. „Ролята на тенора е доста ограничена“, казва той. „Тенорът е влюбен в сопраното – и това е всичко. При баса героите са много по-сложни.“
