Роботите-убийци идват и ООН не може да ги спре. Това е неохотното заключение, до което достигнаха някои активисти. То идва в момент, в който усилията им да предизвикат забрана на „смъртоносните автономни оръжейни системи“ по силата на Конвенцията на ООН за чисто конвенционалните оръжия /КЧКО/, изглежда се разпадат, пише за „Политико“ Янош Делкер /тук със съкращения/.
„Все още искаме да видим, че КЧКО успява – казва Мери Уоръм, глобален координатор на „Кампания за спиране на роботите-убийци“, представляваща 53 НПО и получила подкрепа на 28 правителства в полза на забраната – но това, което става, ни притиска и мисля, че трябва да изследваме други насоки /на действие – бел. ред./, защото КЧКО няма да се окаже продуктивна.“
Инициативата, която трябваше да постави извън закона роботите-убийци, ослепяващите лазери и употребата на напалм срещу цивилни, не успя да преодолее съпротивата на военни сили като Русия, САЩ, Южна Корея, Израел и Австралия.
Преговорите за такава забрана, договорът за която ще изисква консенсус между всички, които го подпишат, ще продължат на две срещи през тази година. Малко наблюдатели обаче очакват те да постигнат такъв прогрес, че да се вземе решение за забрана на изброените системи.
Провал на консултациите ще означава, че за държавите няма да има бариери в развиването на автономни системи, които да решават сами кога и кого да убиват. Макар и тази технология да е още в прощъпулник, производителите вече работят и изпробват оръжия, които един ден може да се появят на бойното поле.
Русия изпитва автономни танкове по бойните полета на Сирия, САЩ пуснаха рояци дронове в небето над Калифорния, Обединеното кралство иска да започне да използва формирования от дронове на бойното поле до края на годината, а Китай строи безпилотни подводници, които да осъществяват атаки в стил „камикадзе“ срещу противниковите кораби.
Оръжията с частична автономия не са новост – армиите работят по тях от няколко десетилетия. Поне 30 страни днес ги използват, най-вече за защита на кораби, въздушни бази и наземни превозни средства срещу ракетни атаки. Макар че формално някои от тези системи могат и сами да изпълнят мисията, операциите все още се контролират в реално време от войници, които могат да се намесят, ако нещо се обърка.
Има и изключения. Например израелските дронове “IAI Harpy”, които съществуват от 90-те години, са създадени , за да кръжат над бойните полета с часове, преди автономно да решат да атакуват вражеския радар. Употребата на такива самостоятелно действащи оръжия може скоро да се разпространи с галопирането в развитието на технологията за изкуствен интелект.
Военните скоро ще трябва да решават какви правила да кодират в софтуеъра на подобни системи. Ако комуникацията например се изгуби, ще бъде ли разрешено на оръжията да атакуват мишени самостоятелно, без човешко одобрение? Ако стрелят по тях, ще им бъде ли разрешено да отвърнат? Ако системата атакува цивилни, кой ще носи отговорността?
Алтернативен подход
Активистите срещу автономните оръжия буксуват най-вече в правната област. Тъй като опитът да се прокара забрана чрез КЧКО не успява, те вече търсят алтернативни подходи за ограничение на такива системи.
Една възможност е да се отиде направо в ООН и да се поиска Общото събрание на ООН да гласува забрана – ход, който вероятно ще бъде подкрепен от генералния секретар Антонио Гутериш, който публично призова страните да поставят тези оръжия извън закона.
Въпреки че тове ще изисква просто мнозинство, за да мине, има малко изгледи за успех. Подобен бе опитът от 2017 с Договора за забрана на ядрените оръжия, който на теория ги забраняваше, но на практика не бе подписан от никоя ядрена сила.
Друга възможност е да се направи опит извън формата на ООН да се постигне нещо по модела на Договора от Отава от 1997, който забранява противопехотните мини. Само че и в този случай по-важно е кой не го е подписал, а това не направиха нито Русия, нито САЩ, нито Китай.
Исторически погледнато, има някои успешни инициативи за забрана, като Конвенцията за забрана на химическите оръжия от 1997 година. Много повече примери има обаче, в които усилието за забрана се е провалило.
Между двете световни войни военните сили са разисквали дали на страните да бъде разрешено да влизат във война без ограничения с подводници, тъй като подводниците са били твърде нова технология. Само че през декември 1941 година, след японската атака над Пърл Харбър, на САЩ им отне едва 3-4 часа да издадат до всичките си флотски командири заповед „да проведат неограничени въздушни и подводни военни действия“ срещу Япония.
Изглежда основателно мнението, че отначало ще има известна предпазливост в употребата на новите технологии в боя, но ако стратегическата обстановка се промени драстично или страните усещат повишен натиск за действие в определени насоки, те може да променят отношението си много бързо. Влиянието на държавите, които заявяват, че не желаят автономни оръжейни системи, вероятно е твърде малко, за да окаже влияние върху развитието на тези технологии.
