Скоро се видях с Димитър Димитров, българин от Босилеград. Той и съмишлениците му бяха направили паметна плоча, посветена на жертвите на Босилеградското клане от 1917. Сръбският войвода Коста Пекянец с чета от 200 души влиза в Босилеградско и за два дни убива тридесет и двама души, предимно възрастни. Две деца са изгорени живи.
Сърбоманите в Босилеград, воглаве с кмета, ако и да е българин по рождение, „арестували“ плочата и Димитър Димитров искаше да разкаже за това. Но каза нещо, което и аз от известно време пиша – за първи път от повече от 100 години насам България има стратегическо предимство спрямо Сърбия.
Последният път, когато това е било, е през 1885-та, при Съдединението. Тогава това предимство е спечелено с оръжие.
Днес е другояче. България е в ЕС и НАТО. Сърбия не е, а иска, поне в ЕС. Президентът Вучич даже каза, че членство в НАТО ще реши повечето от проблемите на Сърбия, но не могат да бъдат забравени бомбардировките от 1999-та.
Сърбите страдат, че не са там, където е България и за първи път от век насам ние сме по-западната нация. Това, впрочем, може да продължи недълго. Но сега е така.
Затова и маршрутът на Зоран Заев не е Брюксел и после Белград, както го влече душата, а Брюксел и после София.
Виждал съм покойния президент Борис Трайковски, Борче, както му казваха. Веднъж в Залцбург и един-два пъти в Скопие. Както и Заев, и той беше от Струмица, от струмишките села, протестант.
Навремето, към края на миналия век Трайковски и министър-председателя Любчо Георгиевски направиха смела стъпка към сближаване с България, понеже така им диктуваше сърцето, съвестта им.
Днес Зоран Заев, който религия няма, а си е истински сърбокомунист, дойде в София, поклони се пред Самуил със светещите очи и рече – било, каквото било, от днес нататък – вечна дружба, братство и любов.
Ама не му иде отвътре. Прави, го понеже така му наредиха тези, дето махнаха Груевски и го туриха на премиерския пост в Скопие. Американци и брюкселци. На Зоран Заев беше популярно обяснено, че ако иска власт, а не само да си кметува в Струмица, трябва да играе по брюкселските правила.
То значи – албанците на почит и овластени, компромис с Гърция за името, погодия с България и с останалите комшии. Но преди всичко – с България, понеже – първо, от догодина поемаме председателството, и, второ, спорът с Гърция е дребна работа в сравнение с това, което би станало, ако ние почнем да играем като гърците.
Ако се пита самият Заев, той би предпочел просто да седне в стола на Груевски и всичко да си бъде както си е било. Ама не дават.
Положителното е, че Европа най-после погледна към Македония и разбра, че, ако иска да избегне късен римейк на югославската драма, трябва да положи усилия да я придвижи към ЕС и НАТО.
Негативното е, че Зоран Заев ще трябва да движи всичко това.
Но България държи всички козове. И – прав е Димитър Димитров – този път нещата зависят и от нас.
