Когато говорим за Съединението, имаме всички основания да го правим с гордост и високо вдигната глава. Това е един политически акт, на какъвто малко други народи са били способни. Не заради мащаба му или заради отражението върху световната политика по онова време, а защото е един впечатляващ пример за историческо постижение, базирано върху волята и въжделенията на един народ, извършено през главата на Великите сили и защитено с кръв по уникален начин и при крайно неблагоприятни в политическо отношение условия. Не случайно мнозина са на мнение, че датата на съединението – 6 септември – е най-достойната за национален празник.
След Руско-турската война от 1877-78 година от гледна точка на българския национален идеал резултатите са твърде незадоволителни. Надеждите нещата да се разрешат веднъж и завинаги по исторически справедлив начин угасват още след сключването на Берлинския договор на 1 юли /стар стил/ 1878. Този документ анулира разпоредбите на Санстефанския мирен договор между Русия и Османската империя, който е бил извор на противоречия между Петербург и Великите сили.
Опитът на Русия да се измъкне от предписанията на предварителните си договорености с Австро-Унгария отпреди войната, които включват и клауза при разпадане на Османската империя на Балканите да не се създава следвоенна голяма държава, не се увенчават с особен успех и в резултат Берлинският договор напълно унищожава концепцията за българската територия, утвърдена от Великите сили още в края на 1876 и началото на 1877 година на Цариградската конференция свикана по повод въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България и войната на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя.
Българските територии според решенията на Цариградската конференция:
По силата на Берлинския договор българските територии, установени от Цариградската конференция от 1876 г., са разделени на 7 части: васалното Княжество България, автономната провинция Източна Румелия, Северна Добруджа (предадена на Румъния), Македония, Източна Тракия и Западна Тракия (които запазват статуса си на интегрална част от Османската империя), и Поморавие (предадено на Сърбия). Това предизвиква силно недоволство сред българите и до голяма степен предопределя политиката на България през следващите десетилетия, насочена към обединение на териториите, населени с българи, но останали извън държавните граници. Русия също смята, че не получава достатъчна компенсация за финансовите и човешки загуби през войната, но поне успява да стабилизира авторитета си на световната дипломатическа сцена, силно разклатен след загубата на Кримската война от 1856 г.
България според клаузите на Берлинския договор:
Не е чудно, че българският народ изпитва предимно разочарование от решенията на Берлинския конгрес. То поставя идеята за национално обединение на преден план в мотивацията на българската политика, а действията по реализирането й стават приоритетни. Става ясно, че освобождението на част от българските земи от османско владичество /робство, присъствие – според предпочитаната терминология/ е само първа стъпка към пълното възстановяване на българската държавност и възстановяването на нацията в изконните й географски рамки.
Всъщност работата по осъществяване на националното обединение започва много скоро. През август 1878 г. в Пловдив, Търново и други български градове възникват комитетите „Единство“, които си поставят за цел национално обединение, противно на Берлинския договор. В началото на 1879 пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в „Централен комитет за Южна България“ и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Това става под ръководството на временните руски власти.
Поради негативното отношение на останалите Велики сили, те пренасочват усилията на комитета от обединението с Княжество България и Македония към подготовка за отпор срещу предвиденото в Берлинския договор изпращане на турски войски в Източна Румелия.
Нова акция по пътя към съединение има през пролетта на 1880 година. В сътрудничество с правителството на Княжество България, южнобългарски общественици основават комитетска мрежа със средище в Сливен. До по-решителни действия не се стига поради отрицателния резултат от дипломатическите сондажи в Лондон и Петербург.
Тук е моментът да се подчертае, че „освободителката“ Русия споделя негативизма на другите Велики сили относно евентуалното политическо обединение на българите и прави всичко по силите си, за да саботира процеса. Да припомним, че според предвоенните конфиденциални договорености с Австрия възстановяването на цялостна България е било невъзможно. Това е било ясно на руснаците още в началото на войната, което доказва, че не освобождаването на българите и възстановявянето на държавата им е било основната цел, както се опитват да го представят руската пропаганда и русофилите.
Петебург фактически използва огромното си влияние на освободител, за да забави и спре процеса на обединяването на българите. Отчитайки заслугите на Русия за отхвърляне на османското господство над България, трябва да се подчертае, че след този акт в нито един момент тя не застава на страната на българския интерес и създава спънки и трудности пред възстановяването на държавността на новоосвободения народ. В плановете на империята не влиза оформянето на силна балканска държава, която не е под неин контрол, тъй като тя би могла лесно да се изплъзне от руското влияние и да влоши позициите на Петербург в региона. Балканите са особено важни за осъществяване на най-големия руски стремеж тук – контрол над Проливите и осъществяване на безпрепятствена връзка със Средиземно море.
Княжество България е натоварено с естествените очаквания на целия народ да стане ядрото, от което да тръгне общонационалното обединение, и властите в София по принцип подкрепят движението в тази посока, но до 1885 да не се вземат под внимание позициите на Великите сили изглеждало немислимо. Раздорът в Княжеството по време на Режима на пълномощията /1881 – 1883/ отлага следващата съединистка акция. Тя се състои чак през пролетта на 1884 година, когато опозиционната Народна партия организира масови демонстрации в Източна Румелия под лозунга за обединение с Княжеството, и е прекратена скоро – след като партията получава властта в областта при новоназначения генерал-губернатор Гаврил Кръстевич.
Това не решава националния въпрос и от пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации във вестник „Борба“ и публични демонстрации.
В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с командира на жандармерията майор Райчо Николов и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с най-висшия български офицер в Източна Румелия – майор Данаил Николаев, който командва пловдивското полково окръжие.
Николаев споделя целите на БТЦРК, но отхвърля плановете за атентат срещу губернатора Кръстевич и сформиране на освободителни чети като нереалистични. В началото на септември той мобилизира опълчението на Пловдив и околностите под предлог за участие в планирани маневри. Дни по-рано двама от заговорниците – капитан Сава Муткуров и Димитър Ризов, се срещат с княз Александър I Български /Александър Батенберг/ в Шумен, където се провеждат учения на княжеските войски. Князът ги уверява в подкрепата си.
Министър-председателят Петко Каравелов обаче има опасения от международната реакция и смята начинанието за неблаговременно. Воден от външнополитически и финансови съображения, той възнамерява да осуети поредната съединистка акция. Този път обаче събитията стават неудържими и в крайна сметка политическото ръководство на българското княжество трябва да поеме един от най-големите рискове, пред които е изправяно някога управлението на българската държава след Освобождението.
БТРЦК възамерявал първоначално да обяви Съединението на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Въпреки опасността да се повтори сценарият от Априлското въстание, заговорниците решават да ускорят действията си, преди да са попаднали в ареста.
На 5 септември започва въстание в Пазарджик, където привържениците на Съединението на Източна Румелия с Княжество България установяват собствено управление. По същото време въстават и селата около Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден. Само чирпанската чета е застигната и разбита от войскова част при село Калфата, при което загиват петима четници.
Манифест на княз Александър І Батенберг към българския народ за провъзгласяване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Прокламация за поемането на властта в Източна Румелия от Временното правителство
При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на председателя на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов, се допитват до руския консул в Пловдив дали да обявят сами Съединението. Както обикновено, по този въпрос получават отрицателен отговор и правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив.
Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията генерал Август фон Дригалски. През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Той, впрочем, не прави никакво опити да възпрепятства ставащото.
Нещо повече – бил е предупреден по-рано, че се готви преврат, но отказва да вземе превантивни мерки и спира телеграмата, с която директорите /членова на управленския орган Директорат на Източна Румелия, с функции, подобни на министерските/ уведомяват османското правителство, че не могат да се справят с обществените вълнения.
Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии, начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението. Поставен пред свършен факт, премиерът на Княжеството Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза.
Въпреки че е русофил, неговата съпротива дотогава не се е дължала на нежелание това събитие да се състои, а на анализ на външнополитическата обстановка, която той е оценявал /правилно/ като неблагоприятна поради липсата на подкрепа от Великите сили, включително Русия. Поставен пред факта на Съединението обаче, Каравелов работи за него с всички сили.
На 8 септември Александър Батенберг издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден отива в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си.
Тук е моментът да отдадем дължимото и на младия български владетел, чиято заслуга към България е огромна. Макар и германец, Александър Батенберг без капка съмнене поставя националния интерес на поверения му за управление народ над всякакви други съображения и над личната си изгода, която е да не встъпва в конфликт с руския цар, който е бил против Съединението. Можем да си представим куража на този 28-годишен мъж, който се е изправил без подкрепа на Велика сила и дори без обучена армия зад гърба си, за да обяви един акт, срещу който са се произнесли практически всички големи страни и който почти сигурно ще предизвика въоръжена реакция от страна поне на Истанбул. Това е можело да му струва най-малко престола. Батенберг обаче пренебрегва всички други съображения и откликва на порива на народа си.
Междувременно княжеското правителство мобилизира армията и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
С това формално Съединението било извършено, но предстояла много по-трудната задача по извоюване на неговото международно признание. Неочаквано, пост фактум, България получава подкрепата на Лондон, който вижда задаваща се възможност да укрепи позициите си в страната и на Балканите и да отслаби руското влияние. Всички останали велики сили са неутрални или негативно настроени спрямо Съединението. Франция и Италия се обявяват за връщане на положението от Берлинския договор, Германия и Австрия формално се обявяват за същото, но всъщност нямат нищо против подриването на руското влияние на Балканите.
Русия реагира остро реакционно на Съединението. Причина за това е объркването на външнополитическите й планове за региона и отношението към княз Александър Батенберг, който вече не се ползва със симпатиите на царя. Обединението на двете области неминуемо би укрепило положението на българския владетел, а Русия не иска да допусне това.
Като първи знак на неодобрение Петербург незабавно отзовава всичките си офицери от България и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов – Михаил Кантакузин, също руски офицер – да подаде оставка.
Голямата опасност е от военна реакция на Османската империя, но Великите сили, главно Англия, убеждават Истанбул да не предприема резки действия. В крайна сметка големият губещ от обединението на България не създава реална заплаха. Правителството на Петко Каравелов още от самото начало на събитията ясно отчита надвисналата опасност и се опитва да я възпре с дипломатически средства. Водят се преговори в Петербург, Париж и Лондон. Българските дипломати в Цариград, Белград и Букурещ се стремят да отклонят всеки опит за външна намеса.
При създалата се обстановка Великите сили трябва да предприемат някакви действия, тъй като нарушаването на Берлинския договор създава неприятен за тях прецедент. По настояване на турското правителство на 24 октомври в Цариград се открива конференция на дипломатическите им представители, които да обсъдят българския въпрос и да стигнат по възможност до общо решение. Събитията, обаче, се разиват с неочаквана скорост. Задвижва ги Сърбия.
Раздразнението, предизвикано от успешно проведеното Съединение и от превръщането на България в най-голямата по територия държавна единица на полуострова (без Турция), заплахата за аспирациите на Сърбия по отношение на Македония, разклатеното и нестабилно вътрешнополитическо положение в страната се оказват достатъчни за последвалата авантюра на сръбския крал крал Милан.
На 12 септември България е уведомена за мобилизацията в Сърбия, извършена, „за да запази равновесието“ на Балканския полуостров. Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби. Главната цел на Сърбия е да постави под свой контрол столицата София, като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи.
Австро-Унгария подкрепя сръбските искания, но предпочита конфликтът да бъде решен по мирен път. Германия и Русия предпочитат на този етап да не се месят пряко. Руските вестници публикуват статии, в които се разглеждат „справедливите компенсации“, които се очаква да получи Сърбия. Някои от печатните издания осъждат Русия с думите: „Русия ще изгуби България!“ Според някои тълкувания позицията на Русия не е насочена против България, а против омразните ѝ Александър Батенберг и Петко Каравелов. Такава интерпретация обаче противоречи на факта на изтеглянето на руските офицери от младата и неокомплектована български армия – действие, които със сигурност е окуражило милитаристичните среди в Сърбия да отхапят лесна хапка от България. Обезглавената войска на обединена България трябвало да стане лесна жертва на добре снаряжената и организирана сръбска войска, в рамките на седмици.
Въпреки всички нападки България не склонява да „компенсира“ по какъвто и да е начин съседните ѝ държави, а Сърбия започва усилено да се готви за война. Австро-Унгария, която има таен договор със Сърбия, дарява огромен паричен фонд за въоръжение на сръбската армия, но не възнамерява да се меси в конфликта с войска, като предварително предупреждава Сърбия, че войната ще се води само от нея и че освен парична, тя няма да получи никаква друга помощ. Впоследствие това се оказва невярно – тя оказва решаваща помощ на сърбите и ги спасява от тотален разгром.
След две гранични провокации през септември и октомври, сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони. Същият ден българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ:
„… Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели“ се казва в него.
България изпраща нота до всички Велики сили с искане да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Единствено сюзеренът – Османската империя – отвръща на молбата за помощ, но заявява, че ще прати своите войски в подкрепа на България, само ако Княжеството отхвърли Съединението с Източна Румелия.
Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот – Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България – София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир:
- цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава;
- сръбска окупация над останалата част от Княжеството;
- преместване на българската столица от София в Търново;
- военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;
- огромна парична компенсация.
Основна част в българския план била задържането на противника до пристигането на войските от Тракия, където били съсредоточени за спиране на евентуалното турско настъпление. Слабият Западен корпус просто е трябвало да се отбранява до пристигането на силния Източен, след което заедно да спрат настъплението на сърбите и да преминат в решително контранастъпление в посока Белград. Преди началото на непосредствените бойни действия Западният корпус е разделен на други два – отново Западен и Северен, като на Северния е поверена отбраната на Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев, който по това време е българският офицер с най-висок чин. Главнокомандващ на всички български войски е княз Александър I .
Поделенията по западната граница успяват да забавят настъплението на сърбите и да дадат възможност на българската отбрана да се съсредоточи на Сливница. Народът откликва на манифеста на княза, изправяйки се в защита на делото на Съединението. Масово се формират доброволчески отряди от бивши опълченци, българи от Македония, ученици.
На 4 ноември по обед сръбските войски вече са пред българските сливнишки позиции.
Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил князът, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.
В битката българската артилерия помага много на пехотната войска чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.
Сърбите вече са готови за съкрушителна атака, когато към българите се присъединява капитан Петър Тантилов и командваните от него 4-а тракийска, 2-а софийска и 1-а опълченска дружина и една батарея. Така българите вече достигат 20 000, а сърбите – над 31 000.
На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват.
По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака – „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и се обръщат в бяг. Оттук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.
Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.
Северният фронт не върви така добре и вторият сръбски корпус напредва към Видин, но градът е подготвен да приеме обсада, а настъплението на сърбите към Белгордачик спира на 6 ноември, когато в подстъпите към града 14-и полк е разбит от доброволците на поручик Панайот Дворянов.
След обрата при Сливница българското командване решава да премине в контранастъпление. Между 8 и 15 ноември българите под личното ръководство но княз Александър изтласкват сръбската армия чак до Пирот и го превземат след жестоки улични боеве. Отхвърлени са едно сръбско и едно руско предложение за примирие. Батенберг и българското правителство са решени да не приемат предложения, които не включват признаване на Съединението.
На северния боен театър Видин удържа под командването на кап. Атанас Узунов въпреки непрестанните атаки на сърбите и това продължава чак до 17 ноември, въпреки че от 16-и вече е сключено примирие.
След убедителната българска победа при Пирот сръбската армия е изправена пред пълен разгром. Българската армия се готви да атакува Ниш, но на 16 ноември /стар стил/ австроунгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер – Меч, пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австроунгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Българският владетел е принуден да приеме. Като демаркационна линия е избрана текущата фронтова линия. Така завършва „войната, в която капитаните победиха генералите“, наречена така, защото в началото й в балгарската армия почти е нямало офицер с чин, по висок от капитан.
Между България и Сърбия започват преговори за примирие, които приключват на 9 декември /стар стил/. Мирният договор е подписан в Букурещ на 19 февруари /стар стил/1886 г.
Победата изиграва важна роля за укрепване на международното положение на България и за признаването на Съединението.
Това е втората и най-важна стъпка към националното обединение, след като началото бе положено от Освободителната война. България, макар и формално васална на Османската империя, практически става самостоятелна държава, приютила по-голямата част от българския народ на Балканите в своите граници.
Редица български области остават в чуждо владение и затова националнообединителната идея остава на дневен ред, но българщината вече има своята твърдина. Събитията покрай Съединението в голяма степен отрезвяват българското общество и от безкритичното възприемане на Русия като закрилник. През 1886 Петербург инспирира държавния преврат, довел до абдикацията на княз Батенберг, а през следващите години организира още няколко опита за насилствена смяна на властта в страната, като дори заплашва с пряка военна намеса. Съпротивата на българското правителство срещу руския натиск довежда до прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Русия признава избора българския княз Фердинанд едва след смъртта на цар Александър III.
България научава по трудния начин, че няма приятели, а интереси и впоследствие успява постепенно да се отърси до голяма степен от руското влияние и зависимост, макар че никога това не става напълно.
Последната стъпка към пълната самостоятелност е направена на 22 септември 1908 г. с обявяването на независимостта.
Пълно трайно обединение България така и не постигна за повече от няколко години и то по време на войни, но това продължава да бъде водещ мотив в българската външна полтика и е определящо за съдбоносния избор на страната през Първата световна война.
Съединението ще остане в историята ни като наша най-голяма гордост, защото е постигнато от българския народ със собствени сили и против статуквото, наложено от големите полтически играчи. То е защитено с кръв и лишения по толкова убедителен начин, че от крайно несигурен акт се превръща в безусловен факт.
С действията си българите тогава печелят не само обединение на голяма част от земята и народа си – те печелят и симпатиите на цивилизована Европа.
Днес ние търсим същото одобрение и своето място сред най-напредналите народи. Имаме пример как се печели уважение и какви качества са нужни – просто трябва да погледнем назад в собствената си история – към 1885 година.
