„Ще си отрежа пръста, но няма да стрелям“. Четирима руснаци разказват за мобилизацията си

Русия продължава „частичната мобилизация“ за втори пореден ден. Властите настояват, че във войната с Украйна ще бъдат изпратени само 300 000 резервисти. В същото време, както писа „Нова газета – Европа“, в затворен параграф от указа на руския президент Владимир Путин за мобилизация се казва, че до един милион души могат да бъдат призовани в армията. Многобройни съобщения от различни региони на Русия също свидетелстват за мащабния характер на мобилизацията: повиквателни се връчват на лицата, подлежащи на военна служба, на работните им места, в жилищата и полицейските участъци. Някои от тях успяват да се върнат вкъщи след посещение в службата за набиране на войници, а други са изпратени направо в тренировъчния лагер. „Медуза“ разговаря с руснаци, които вече са призовани в службата за военна регистрация, за това какво ще правят.

Санкт Петербург

Алексей

На 40 години. Аспирант, работи в областта на управлението на събития

Около 11 ч. [21 септември] получих обаждане на мобилния си телефон от службата за военна регистрация и набор в Петроград – там, където живея. Поне така каза момичето в другия край на линията. Тя ми предложи да дойда утре или вдругиден, като нося паспорта и военната си карта. Когато я попитах за какво става дума, тя каза: в съответствие с „указа“ или „новия закон“ и че това е „във връзка с тренировъчния лагер“. Тя попита дали мога да дойда. Казах, че ще опитам. В този момент се сбогувахме.

Разбира се, че бях притеснен. Всичко може да се случи. Предполагам, че може да ме вземат на тренировъчен лагер, а три седмици по-късно този лагер да се окаже в Украйна. Случвало се е и преди, може да се случи отново – защо не?

Не изпитвам страх преди това пътуване [до службата за наборна военна служба], но бих искал да се подготвя добре за него. Така че със сигурност няма да отида утре [22 септември]. Прочитам какво казват адвокатите и ще изградя действията си в съответствие с тях. Няма да ме изпратят на война толкова лесно.

Забавното е, че нямам никакъв боен опит, нито военно обучение. Когато бях наборник, отношенията ми с военния комисариат бяха такива: те [военните комисари] не можеха да ме намерят. Работата е там, че бях регистриран в Омск, но не живеех там. Когато навърших 28 години, дойдох в Омск, платих глоба и ми издадоха военна книжка [с бележка], че съм редник от запаса. Никога не съм имал отношения и с Петроградската служба за военна регистрация и записване [в Санкт Петербург]. Десет години бях регистриран в Петроград, никога нищо не са искали от мен, но преди година или година и половина, не помня защо, ме помолиха да се явя и да се регистрирам. Отидох и се регистрирах.

От шест месеца живея неспокойно, гледам новините и се тревожа. Съпругата ми е гражданин на Украйна. Дъщеря ми (сега тя е на 12 години) е родена в Киев. Аз самият живях в Киев две години. И това е много личен конфликт за мен. Всичко това има признаци на лудост.

Вече е ясно, че не можете да очаквате нищо добро. А когато не можеш да очакваш нищо добро, си по-малко притеснен: е, това е друго дъно. За съжаление, не мога да направя нищо по въпроса. Всичко, което мога да направя, е да изградя лична защитна линия. И аз ще го направя.

Спаск-Дални, Приморски край

Николай (името е променено по желание)

На 24 години, работи в сектора на услугите

Днес в четири часа сутринта връчиха повиквателно на доведения ми баща. Нямаше униформени – нито военни, нито полицаи, а само две жени, цивилни. Не знам какво точно пишеше в повиквателното на доведения ми баща, но той трябваше да се яви в службата за военна регистрация и записване до 7 часа сутринта. Той отиде и сега е там за обучение, преди да бъде изпратен в Украйна. [Ще остане там] за един месец, плюс-минус. Майка ми разказа за това.

Знаех, че и аз попадам в обхвата на мобилизацията. Предвиждах, че до седмица или дори до месец ще бъда повикан. Но един ден по-късно [след обявяването на мобилизацията] майка ми се обади [на доведения ми баща]. След това ми каза, че вече идват да ми връчат повиквателно. Тя им казала, че съм в друг град. Не ѝ връчили повиквателното.

Отбих редовната си военна служба като кадрови войник, а не по договор. Отидох да служа, защото не ме приеха: просто трябваше да отида по закон. Службата беше много лесна – прекарах една година в казармата, като отчасти изпълнявах ежедневните си задължения. Имам си военна карта, но военната професия в нея е само разграничение, само за отметка – „вербовчик на военни експлоатационни превозни средства (инсталации)“. Не знам нищо – там, където служих, никой не учеше никого на нищо.

Не искам да водя война, защото това е очевидна смъртна присъда. Не се занимавам с политика, не знам дали е уместно да го кажа. Аз съм просто един обикновен цивилен човек, който не се интересува от тези неща. Разбирам, че някой греши, Путин или някой друг – всички говорят за това. Но нищо положително не се случва. Не мога да го спра. И всъщност никой не може да го направи. Аз не съм от онези, както се казва сега, „зешници“ [поддръжници на войната]. Разбирам, че в тази ситуация ние сме завзели част от територията и след това я защитаваме, сякаш е наша, но не е.

Когато всичко започна [войната], си мислехме, че може би нещо ще се случи [като мобилизация]. И след това всичко се потули. А преди два дни, докато се занимавахме със собствените си дела, никой не можеше и да предположи, че това ще се случи.

Майка ми е много притеснена и напрегната. Каква е позицията на доведения баща, не знам. Питам майка ми: „Защо той тръгна?“. Тя казва, че има наказателна отговорност. Мисля, че това е по-малкото зло. Чувствам се зле, ако трябва да съм честен с вас. Най-страшно е да не знаете какво да правите. Никой не знае какво да прави. Има мисли за напускане, разбира се. Но най-големият въпрос е къде, как и дали ще се получи.

Москва

Алексей (името е променено по негова молба)

На 22 години, работи в сферата на търговията

[По време на антивоенна акция в центъра на Москва на 21 септември] с моя приятел първо вървяхме заедно по Арбат, скандирахме [антивоенни лозунги], дори малко бягахме от полицията. След това се срещнахме с моя приятел и продължихме. Вече не беше ясно къде и какво се случва, затова завихме по друга улица – там също имаше ОМОН (б.р.: специализирана полицейска военизирана част в Русия). Чувствах се зле, затова седнах на бордюра пред полицейския микробус, а момчетата застанаха до мен. И тримата бяхме отведени [в полицейския участък].

Заведоха ни в полицейския участък, всичко беше наред и спокойно, полицаите бяха много мили: разговаряха с нас, дадоха ни да пием вода, пуснаха ни до тоалетната – не знам дали това е плюс или просто наши права. Това беше първият ми път в районното. Казаха ни, че трябва да вземем пръстови отпечатъци и да се снимаме, но аз отказах.

Тогава отнякъде се появи един човек – военният комисар. Момичетата бяха отведени някъде, а ние [мъжете] бяхме оставени. Военният комисар каза да влезем [в кабинета му] един по един. В този момент припаднах. Полицаите веднага ми извикаха линейка. Преди да пристигне линейката, успях да отида в офиса на военния комисар – в „състояние на объркване“.

Той попълни [повиквателно] и ми каза да дойда в службата за наборна служба до 11 ч. утре. Отговорих: „Аз съм категория „Д“ (б.р. временно неспособен за военна служба), не съм годен“. Той каза: „Пак си длъжен“.

Всички получиха повиквателни – на всички [тях] пише „повиквателно за обучение и събрания“. После ме закараха в болницата.

Днес не отидох в службата за военна регистрация и записване. Интересен нюанс: едно от момчетата, които бяха с нас [в полицията] и отидоха [в службата за военна регистрация и набор], каза, че документите им са били проверени и са били освободени. Доколкото разбирам, това е била просто проверка на физическата годност.

Имам много негативно отношение към случващото се. Всяка война, независимо какво се случва, е смърт и убийство. [Когато разбрах за мобилизацията], първо започнах да мисля за хората около мен: колегите ми, брат ми, приятелите ми. Даже мои познати момичетата вече получават повиквателни.

[Министърът на отбраната Сергей] Шойгу, разбира се, каза, че няма да приемат студенти, но това не е документирано никъде. Просто се притеснявам. По-малкият ми брат [студент] е в паника: утре навършва 18 години. Разбира се, вече съм измислил план за брат ми да избегне всичко това, но не е като да искам да изпълня този план. Той не иска да напуска страната. Когато обсъждахме с него [напускането], той изпадна в истерия. Той каза, че има планове за тази страна, че учи тук, че иска да работи тук. И сега не знае какво да прави и как да продължи да живее.

Честно казано, не знам [дали ще остана в Русия]. Няма заплаха за мен от страна на армията, сигурен съм в това. Нека ми дадат десет криминални присъди, пак няма да ме отведат. Но по идеологически причини [трябва да отида в чужбина]… От друга страна, не разбирам къде и как да отида. Тук имам незавършено висше образование, някаква работа, семейство. Какъв ще бъда в чужбина? Никой без образование.

Москва

Никита

29 години

Дойдох на митинг срещу мобилизацията и към края му, когато започна да се разпръсква, бях задържан и отведен в полицейския участък. Бяхме около 20 души, мъже на всякаква възраст до 50 години.

Прекарахме там пет часа. Всички, които бяха в участъка, получиха повиквателни, с изключение на един непълнолетен, един мъж с удостоверение от психоневрологичен диспансер и четири жени. Фактът, че ни връчиха повиквателно, беше изненада. Мислехме, че ще има само глоби и протоколи.

На двама случайно задържани граждани също не са издадени повиквателни – те не са били участници в митинга. Но според моето разбиране не са им били издадени повиквателни или защото са имали „кавказки вид“, или защото един от тях е имал криминално досие. Те [полицията] на практика го казаха. [Задържаният] младеж каза на полицая: „Вие работите тук, а мен ме водят на война. И той отговори: „Кой ще ти даде повиквателно пък на теб?“.

Нямам повиквалтено, не живея в родния си град. Надявам се да не разберат адреса, на който живея. Преди да ми връчат повиквателно, си измислих [нов] адрес. Връчиха ми го с думите „сега ще отидеш, ще се биеш“, съставиха и протокол за административно нарушение.

В районното имаше един подполковник. Той реши да задържи един младеж за една нощ [в участъка], защото той отказа да даде телефона си. Подполковникът се затвори в кабинета с него и в продължение на час му изнасяше лекции за случващото се в страната. Той крещеше много силно за „трудния момент за страната“ и за недостойното поведение на протестиращите в този труден момент, когато нашите момчета умират.

По принцип не би трябвало да ме викат, защото съм само частично годен, категория В (б.р. ограничена годност за военна служба). Никога не съм служил в армията, макар че някога дори нямах нищо против това. Преди десет години бях в депресия, не ми пукаше дали да служа или не. Отидох в службата за военно постъпване, но не ме приеха. Не ми се струва, че след 10 години, откакто доброволно отидох в службата за военна регистрация, фактът, че отивам на митинг срещу мобилизацията, противоречи на [моята позиция]. Дори и да смятах, че военната служба е необходима, това не би означавало, че одобрявам престъпни инвазионни войни.

Сега те решиха да ми дадат още един „шанс“ да служа. Днес трябваше да отида в службата за записване в армията. Не отидох никъде, разбира се. Мисля да замина, но нямам пари и документи. Родителите ми искат да помогнат, но самите те не са богати хора. Определено ще се скрия, няма да воювам. Най-малкото ще си отрежа пръста, но няма да стрелям.

Текстът е публикуван в руския сайт „Медуза“. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.

Още международни новини – четете тук.