Педиатрите казват, че хората не помнят живота, който са живели преди навършването на 3 години. Това означава, че българските гласоподаватели, които ще гласуват за пръв път през май, на практика не помнят България преди тя да стане член на алианса през 2004 г.
Кога “порасна” толкова нашата натовска България, бихме могли да се зачудим на факта, колко бързо си върви времето, както правим, когато се оглеждаме в изкласилите си деца. Преди да станем обаче член на атлантическото семейство имахме трудно детство в наследените от съветската окупация и комунизма трайно зацапани пелени и е хубаво да си го припомним. Който не помни лично, поради спомената възрастова причина, може да се запознае със свидетелствата на онези, които са преживели зачеването, раждането, и прохождането на българското членство в Северноатлантическия алианс.
Решаващата, определящата крачка за самата идея някогашният най-верен сателит на Москва в региона да прекрачи прага на най-могъщия военен съюз в човешката история и да се озове с гаранция за сигурността си, каквато през своята дълга история България и българите никога не са имали, беше направена през юни 1999 г. Заслугата за приемането ни в НАТО автоматично си приписват по календарни причини другарите от епохата на монархо-социализма заради факта, че бяха на власт по време на съответната церемония по приемането ни. Но с нас едва ли щяха да се церемонят западните държави, ако не бяхме дали доказателството за българската пригодност да бъдем защитник на обща цивилизационна кауза, каквото даде София в апогея на натовската операция по усмиряване на режима на Милошевич.
Ако споменатите по-горе дейци на монархо-социализма се записаха формално в историята, то техните предшественици на практика предпоставиха членството ни в организацията. Натровени от новичока на боричканията в прегазеното от братоубийствени вътрешни войни дясно политическо пространство ние имаме склонност да не забелязваме през пушилката в обратното огледало на историята тандема Иван Костов и Петър Стоянов. Те бяха на трудния пост като премиер и президент в годините, когато се решаваше бъдещето ни и бяха поставени пред избор: дали да бъдем с Русия, която вероломно използва гостуването си в бивша Югославия като умиротворител, за да се опита да провали военната операция на Алианса или да застанем на страната на справедливата кауза, мотивирала военните удари срещу геноцидно разпасалия се против косоварите сръбски съюзник на Москва.
Иван Костов и Петър Стоянов, каквито и разногласия да са имали, се проявиха в онзи момент адекватно на висотата на историческата си отговорност. Като добавим и готовността на обществото да ги подкрепи ( и обратното в рамките на тази дифузия), проклятието България да попада на страната на губещите от близо век и нещо насам най-сетне беше “развалено”. Доказа се, че не сме “урочасани”. В резултат на това само месеци по-късно в София дойдоха да ни го заявят един след друг лидерите на Великобритания и на САЩ Тони Блеър и Бил Клинтън.
Авторът на тези редове попита веднъж командващия на косовската операция ген. Уесли Кларк дали това щеше да се случи, ако през юни 1999 г. България не беше отказала на Русия сътрудничество в плановете й да използва въздушното ни пространство за десант на летището в Прищина и така да провали военното усилие на западните сили. Генералът потвърди с категоричността на военен: не, нямаше се случи.
На онези, които и днес се бият в гърдите, че ЕС е ляв политически проект и дължим на левите благоволението да бъдем приети и в този клуб на богатите западняци, трябва да бъде припомняно, че без да бяхме приобщени към Северноатлантическия пакт щяхме да видим отвътре Брюксел като Иванчо от вица за баща му, който му обещал велосипед – може, ама “друг път”.
На късопаметните е хубаво да се опресни спомена и за най-критичния момент в навечерието на приемането ни. Това беше намерението на премиера Симеон Сакскобургготски да назначи на измислен за целта пост в своя политически кабинет бившия шеф на разузнаването и кандидат за шефския пост в БСП Бриго Аспарухов. Ако това беше станало, Аспарухов щеше да стане нещо като некоронован цар номер две в областта на националната сигурност. Наложи се премиерът да избира между своя фаворит и…членството ни в НАТО. Нещо от този род са му съобщили западните дипломати, пред чиито аргументи в крайна сметка бившият монарх отстъпи с видимо нежелание.
Трябва да съм напълно честен и да призная, че предисторията на приемането ни в НАТО натежава повече в рамките на краткия обзор не от някаква склонност към “любопитното” и “инфарктното” в тази сага. Истината е, че за 15 години членство “интересното” в разказа за натовска България е по-скоро разочароващо. Поне за автора на тези редове, който беше сред неколцината създатели на Атлантическия клуб, но го напусна след нахлуването в неговите редици на едни по-по-най-натовски другарки и другари под щедрия звън на монетите, които започнаха да се сипят по коктейли и приеми, заплатени от проруската корпорация Мултигруп.
Сега е модерно да се вайкаме, че ни заплашва опасността да се озовем в изоставащия отбор на една Европа на “две скорости”. Но малцина признават, че отдавна сме в отбора на маргиналите в НАТО. Не само по спънати темпове на превъоръжаване по натовски стандарти, но и по далеч по-важен показател. България е практически постоянен член на невидимата за простото око на “простите” гласоподаватели група на “коалицията на нежелаещите” да се изправят пред основното, руското предизвикателство.
София отказа да се включи в предложената от САЩ система за противоракетна отбрана. Заговори ли се за някаква допълнителна форма на натовско присъствие на българска територия, в системно заразяваната с руската пропаганда публичност веднага започват да бият като на погребение “православни” камбани. Макар че жив американец не се вижда извън българските бази, в които се намират американски специалисти, кресливи борци за евразийско развитие на България водят шумни битки с американския призрак. Това им е работата, но на българските власти и институции би трябвало да им влиза в работата да опонират на антиамериканската истерия. Вместо това наблюдаваме поощряваща врякащото малцинство институционална апатия, която граничи със съучастие с целите на руските подстрекателства, преследвани с методите на хибридната война.
Статистическите данни показват спад, но все пак преобладаваща подкрепа на българите за факта, че сме се прислонили под натовската егидата ( т.е. под щита на Зевс). Ако се сравним със съседите ни, от чиято митология заимстваме думата егида, ще открием, че при сходни показатели по територия и при не много голяма разлика като икономика и население в тяхна полза, те притежават близо 100 ( сто ) пъти повече единици бойна авиация. Не се чуват протести в Гърция, че се харчи народната пара, макар южняците да са сред световните шампиони по изнамиране на поводи за протести.
Не пледирам за нищо подобно в нашия случай. Но е видно, че ние май не се чувстваме застрашени. Живеем си спокойно и с шепа летящи бракми, проектирани и произведени в епохата на колониалната ни подчиненост на покойния СССР. И защо ни е толкова безгрижно на сърцето?
Отговорът е очевиден: ние сме в НАТО ( не че гърците не са). Явно това ни е достатъчно.
Понеже друго не ни остава, трябва да приемем празнично това косвено признание като комплимент към българското атлантическо приобщаване, гарантиращо спокойния ни сън. Трябва обаче да спрем с юношеско оправдание като 15 годишни членове, консумиращи позитивите на факта, че ги пускат в клуба на батковците, от които чакат защита срещу всеки побойник.
Ако искаме да пораснем и да ни уважават истински, а не “служебно” – и най-вече да си извоюваме самоуважението, ще трябва да престанем да се държим като подрастващи, които не знаят на кой свят живеят.
