Трябва винаги да помним: свободата не ни е подарена, свободата ние тайно и полека си я извоювахме. Вярно, руските щикове помогнаха, но без българския дух руските щикове нищо нямаше да сторят. Както нищо не сториха нито при Съединението, нито през Първата световна война…
3 март, дата в календара. Паметна дата безспорно, сключеното примирие между двете империи – северно-азиатската Русия и южно-азиатската Турция носи дългоочакваната българска свобода. Свобода да, но не за всички българи: императорска Русия отлично е знаела, че това е само предварително споразумение, че всъщност истинското решение за съдбата на българите предстои. Не ни е казала, напротив – нейните емисари нарочно са правили така, че да оставят у своите „братушки“ впечатлението, че това е, оттук насетне са свободни. Заблудата държа и българската държава, и българското население цели 30 години в измамния си плен, докато не дойде отрезвяването с Ньойския договор, скършил идеята за възможно национално обединение. Стотици хиляди български животи заедно със стотици хиляди животи на поданици на Северната империя бяха пропилени заради една политическа лъжа.
Датите обаче, особено когато са паметни, имат свойството да затъмняват други дати или по-скоро процеси, довели до нейното състояване. Защото 3 март е само връх, върхът на айсберга, чиито фундаменти се намират дълбоко във водите на историята. Още със събуждането за образование – това е същото образование, между другото, възпитало Левски, Ботев, Каравелов, Панайот Хитов, българите показват, че съзнанието и е пораснало и е готово още да расте „на няколко века“. Църковните борби, читалищното дело, многобройните вестници и списания, преводи и театрални постановки, да не говорим за легиите, хъшовете и Априлското въстание – всичко това са събития, разпрострени във времето, и тъкмо те довеждат до успешното покоряване на върха на ледената планина, наречен Трети март. Не трябва никога да забравяме това: българското освобождение не е резултат само от дванадесетата по ред Руско-турска война, българското освобождение е постройка, в чиито темели са вградени хиляди български животи, всеки един допринесъл кой с каквото може, за да стане то, освобождението, исторически факт. Нека пак се опрем на класика: „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът!“
Захарий Стоянов пише в своята биография на Васил Левски, че Апостола бил казал: „Никому не се надявайте… Ако ние не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“ Трябва веднага да признаем: Летописеца не е много за вярване, post factum той често втъкава в книгите си думи и събития, за които е твърде съмнително дали са се случили действително. Проф. Иван Стоянов в своята книга „Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски“ доказва, че знаменитата среща между Васил Левски и Христо Ботев в мелницата край Букурещ, която Захарий Стоянов описва разказва живописно, всъщност е измислена от него. Отново на Захарий Стоянов принадлежи най-силната метафора, както я наричат, в българската литература – тази от стихотворението на Христо Ботев „Обесването на Васил Левски“: „виси на него със страшна сила“. Защото в оригинала на Ботев, публикуван в „Стенни календар за 1876 г. с портрета на Дякона Василия Левски. Цена 50 бана“ със заглавие „Дякон Васил Левски“ стои: „виси на него… Със страшна сила // зимата пее свойта зла песен“. Захарий Стоянов премахва анжамбмана (демек преноса) и така усилва въздействието на стихотворението до кресчендо, до историческо кресчендо.
Припомням всичко това, за да кажа все пак, че ако приемем, че Летописеца е приписал на Левски думите: „който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство“, то все пак има други думи, изречени от Дякона точно по повод Русия и нейните мераци на Балканите: „С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то [1869 г.], единия препоръчан от одеските българи, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде – отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“ Цитатът е от писмото му до Филип Тотю от 18.ІV.1871 г. Апостола, тоест, не си прави илюзии относно амбициите на руската имперска политика спрямо България, което ние също трябва непрестанно да правим – едно е признателността, друго е продажността. Ха да си спомним в тази връзка какви капитали стоят зад изведнъж прочулата се Гинка Върбакова? Ако някой е забравил, ще припомня – руски, дами и господа, руско-грузински офшорки. Прочетох наскоро хубав виц за тия наши готови всичко да забравят само заради велико-държавническа руска идея български русофили: джендър били – раждали се българи, но си сменяли националността на руснаци. Затова и твърдят: да обичаш България значело да обичаш Русия, равносилно било, тъждествено. В действителност нищо подобно: да обичаш България значи да обичаш само и единствено България и да мислиш само нейното добро. А няма нищо по-добро за България от европейска България, от България в Европа. Стамболов го е знаел, знаел го е и Левски. И не са само те: знаели са го и Раковски, и Ботев, и дядо Вазов и кой ли още не достоен българин, за когото 3 март е само върхът на айсберга на българското освобождение, не самият айсберг. Трябва винаги да помним: свободата не ни е подарена, свободата ние тайно и полека си я извоювахме. Вярно, руските щикове помогнаха, но без българския дух руските щикове нищо нямаше да сторят. Както нищо не сториха нито при Съединението, нито през Първата световна война…
