Адвокат Александър Кашъмов е експерт в областта на защита на личните данни, свободата на изразяване, правата на човека, противодействие на корупцията и др.
През последните 20 години работи като експерт към Програма Достъп до информация (ПДИ). Член е на Надзорния съвет (Advisory Council) на световния рейтинг на законите за достъп до информация.
Г-н Кашъмов, след ареста на сем. Баневи бяха разпространени множество снимки на тяхното имущество и на техния дом. Това законно ли е, етично ли е и каква е практиката в Европа в това отношение?
Трябва да е ясно, че винаги когато се снимат хора, които са обект на следствени действия, това не е едно безгранично право на институциите, занимаващи се с досъдебното производство, имам предвид полицията и прокуратурата. Това всъщност е едно право, което се балансира с правото на съответните хора да имат защитена лична сфера, защитен личен живот и защита на неприкосновеността на жилището.
Знаете, че дори незаконното влизане в жилище представлява състав на престъпление. Но и снимането без разрешение или без причина, която да обосновава надделяващ обществен интерес на едни такива интимни пространства може да представлява нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека и на чл. 32 от българската Конституция.
От известно време у нас ставаме свидетели на едни показни арести – това започна с ареста на бившия вече кмет на район „Младост” Десислава Иванчева, но има още много подобни случаи. В същото време има мерене с двоен аршин – например председателят на Държавната агенция за българите в чужбина не беше изведен по такъв начин. Едните по-виновни и по-опасни ли са от другите, че да бъдат третирани по този начин?
Без съмнение прокуратурата и полицията имат някаква свобода да преценяват в каква степен да осветляват своите действия, в това число и арестите. Тук не трябва да се забравя, че арестът не представлява изтърпяване на наказание, а просто една мярка за неотклонение на някой, който е заподозрян, в тези случаи и обвиняем.
Важното обаче е, че тази преценка на прокуратурата и на полицията не е безгранична, напротив – те вървят ръка за ръка с контрол за спазване на основните права на човека. А сред основните права на човека е правото да не се навлиза в неприкосновеността на личното пространство в степен по-голяма от необходимото.
А необходимото се определя от това какво е необходимо в демократичното общество, казва Европейската конвенция за правата на човека, за да не се навлезе отвъд дадена граница. Т.е. всякакви такива показни действия, които представят човешката личност в състояние като в зоопарк, а не като една личност, на която все пак й се дължи уважение, особено от държавните институции и от държавата като цяло, всичко това навява на едни времена, които със сигурност са преди 21 век. Някои от тези порядки дори могат да бъдат съпоставени с времена преди 20 век.
Със съжаление констатирам, че точно през последните месеци се появиха такива прецеденти, каквито от дълги години не е имало, макар че си спомняме и други прецеденти от миналото – представител на висша институция да твърди как някой е престъпник и да крещи в ефир.
Всички тези действия от една страна подкопават основни права на гражданите и позволяват на тираните и на произвола да се разразяват и да бъдат безконтролни, а от друга страна отслабват ефективността на самите разследвания. Всички български граждани искат да видят наистина престъпниците да си получат заслуженото, да отидат в затвора, но за съжаление всяко едно действие на разследването, което вместо да е съсредоточено върху събиране на доказателства, изграждане на една прецизна обвинителна теза, е свързано с популярността, със сензацията, с разбуждане на любопитството, както се изразява Конституционният съд (който казва, че не съществува право на информация там, където има любопитство), всички тези действия всъщност подкопават авторитета на институциите, които са призвани да ни пазят от престъпността.
Т.е. като бумеранг една такава непремерена публичност, непремерени действия, големи заявки в крайна сметка рефлектират върху правото на гражданите да живеят в една спокойна среда, в която има ефективна борба с престъпността.
Още една двойственост на действията забелязваме при огласяването на имената на задържаните. Защо например за Десислава Иванчева и Даниел Митов се огласяваше на всеослушание, а имената на лекарите, които правеха измами с лекарства за онкоболни дори не бяха съобщени, има ли в българската нормативна уредба разпоредби, които да регламентират как трябва да се съобщават имената на хората, срещу които тече разследване?
Закон няма и няма как да има, защото това е въпрос на много строг баланс, който се прави при преценка случай по случай. Въпросът е, че тази преценка подлежи на съобразяване с Конституцията и с Европейската конвенция за правата на човека.
Разбира се защитата на личната неприкосновеност не трябва да отива да абсурд. Не може да се отказва информация за имена, особено когато става въпрос за длъжностни лица. Не може да има занижена публичност.
Единственото основание, на което българският Конституционен съд и Европейският съд по правата на човека допускат да има различни пътища по отношение на публичността. Това е, когато се отнася до длъжностни лица от една страна, публични фигури, и от друга страна, когато става въпрос за обикновени частни лица. Това е единственото основание в едните случаи да има повече публичност, а в другите случаи – по-малко. Други основания Конституцията и Конвенцията не предвиждат.
Предвиждат ли се някакви обезщетения за хора, които в продължение на месеци и дори години са били в ареста по време на разследвания и дела срещу тях, но в крайна сметка се оказват невинни?
Безспорно съществува такъв ред, съществува и работещ в България Закон за отговорността на държавата и общините за вреди.
Има много граждани, които си упражняват правата по този ред. Има, знаете, и дела, които приключват в Страсбург с осъдителни решения срещу България.
Проблемът засега поне, доколкото ми е известно, не е в това, че хората не са защитени в такива случаи, а че всъщност институциите, които причиняват тези казуси и заради които в крайна сметка от парите на българския данъкоплатец, който в редица случаи не е богат човек, тези пари отиват за подобни обезщетения.
Оказва се, че институциите, които всъщност са причината да бъдат обезщетявани дадени хора, всъщност продължават да правят същото. Това не е добре и не показва ефективност и работеща система.
