Научавам, че СБЖ организира „тържествени събития“ – по новобългарски, иначе са си мероприятия – за 175 години от началото на българската журналистика и 125 години „Организирано журналистическо движение в България“.
Каквото и да значи това.
Предвидени са шествие, церемония в Аулата на Софийския университет и празничен концерт в Първо студио на Националното радио.
На 22 май.
В ранния следобед на 21 май президентският пресцентър пусна съобщение, че държавната глава (както обичаше да се изразява навремето Милена Бояджиева) ще присъства на церемонията. Но после се отметна. Главата имала друга ангажименти.
Ще съмне и без кукуригу.
Началото на българската журналистика всъщност е през 1842 в Смирна, Измир, Османската империя. Поставя го Константин Фотинов, родом от Самоков, със списанието „Любословие“. През 1842 излиза пробен брой. И е началото, все пак.
СБЖ го премества с две години след това, вероятно заради кръглата годишнина.
Съм роден в Самоков, а иначе съм селянин, от близкото село Драгошиново. И съм последният главен редактор на „Любословие“, самоковският вестник, който през 1992 възстанови традицията.
Учих в гимназията „Константин Фотинов“- и се гордея. Красива сграда, свестни учители и – като цяло – добри хора.
Преименувахме официоза „Самоковска комуна“ във времена, в които беше наложително да припомняме на българите и на самоковците, че историята ни не почва на 9 септември 1944.
Правехме читав вестник, тираж около 6000, днес непостижим за множество национални всекидневници. Имах самочувствието, че продължаваме традиция, почнала преди повече от век и половина. И мисля да продължа да я продължавам.
Пиша, та да се знае.
СБЖ, а и президентът Радев, а и другите властници са епизод, флуктуация.
Организирано движение.
Българската журналистика няма нищо общо нито с едното, нито с другото.
Тя е мисията, почнала през 1842. Да кажеш на хората, на българите, че са част от света. Да ги насърчиш да търсят себе си, да намират, да откриват, да създаваш общност.
Когато почнах да уча занаята, Петьо Блъсков и Валери Найденов, „24 часа“, „Кон открадна циганин“ доминираха. Учил съм се от тях, що да си кривя душата.
Не можах да се изуча докрай.
Както казваше навремето Солженицин за приятелството си с Твардовски и последвалия разрив – аз бях руски писател, а той беше съветски поет.
Знам какво празнуваме на 22 май, знам, че има и смисъл.
Както е писал Константин Фотинов – „Болгари благочестиви и православни, до кога ще спавате на той тешкий сон“.
