Още като студенти по философия през 80-те години на миналия век знаехме за т. нар. ефект на фона. Най-общо се състои в това, че ако фонът е лош, нещо, дори и да не е толкова добро, започва да изглежда добро. Практическо приложение на този ефект например имаше при изпитите. Гледахме да се явяваме непосредствено след някой от аутсайдерите в курса. И тогава на фона на предходния направо блестиш. И обратното.
Корнелия Нинова и върхушката на БСП на тези избори сбърка фона. Резултатите на партията изобщо не са лоши, ако фонът са предишните евроизбори през 2014. Тогава БСП на Станишев имаше 424 000 гласа и 4 мандата. Сега има 450 000 и 5 мандата.
БСП, освен ВМРО, е единствената партия, която подобрява представянето си спрямо 2014. Но Нинова подава оставка.
Причината е фонът. Госпожа Нинова имаше прекрасен фон – Станишевата омаломощена БСП. Както пише Добри Божилов, врътнал се от СДС към краен живковизъм и крайно русофилство – Станишевото БСП имаше 40 депутати и трепереше дали няма да е трета политическа сила. При Нинова има 80, президент и воюва на равна нога с ГЕРБ.
Върхушката преигра. Залогът беше вдигнат, европейските избори бяха представени като средство БСП да дойде на власт, присъдружните социолози подгряха манджата и резултатът беше катастрофа. 7 % разлика.
Пораженията са не толкова в числата, колкото в психиката. Комунистите почват да губят вяра, че някога може да спечелят. Което отблъсква периферията, обичаща да е с победителя, но ерозира и твърдото ядро, за голяма част от което Бойко Борисов е едно доста приемливо копие на Тодор Живков. Следователно – наш.
Но всичко дотук може да бъде описано като тактически грешки.
А грешката при БСП е системна, стратегическа.
В продължение на вече 30 години всички останали партии се опитваха да бият бившата БКП на неин терен и с нейни средства. Имаше единични пробиви, например през 97-а, когато глупостта на Виденов и алчността на червените създадоха радикални настроения.
Но това са протуберанси.
Иначе БКП винаги печели.
Сега е различно.
Каквото и да направят, комунистите губят.
Значи нещо трябва да се смени, из основи, не само муцуните.
Какво – да си го намерят сами.
Не съм като Косьо Мишев от Ню Йорк, който наскоро нарече Жан Виденов достоен човек.
И изобщо не ме е грижа дали ще го намерят.
