Пламен Павлов завършва история във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. От 1984 г. е преподавател по история на Византия и Балканските държави през периода IV – XV век във Великотърновския университет, професор, доктор по история.
Участва в различни форуми и изяви на български общности в чужбина (Украйна, Молдова, Чехия, САЩ, Румъния, БЮР Македония, Западните Покрайнини, и др.).
Пламен Павлов е работи за развитието на хоризонталните връзки между български дружества и организации от целия свят, като поставя акцент на т.нар. исторически общности в Украйна, Молдова, Румъния, Македония, Албания, Гърция, Западните покрайнини и др.
Със сигурност е твърде рано да се отсъди с какво отминалата 2017 г. ще остане в историята на България и Република Македония, ще се запечата в паметта на поколенията, ще влезе в учебниците… Ясно е, че потокът на времето ще изпрати в периферията много събития, които от гледна точка на актуалния към момента политически живот са изглеждали от първостепенна важност.
С не по-малка сигурност обаче още днес можем да заявим, че договорът за добросъседство и приятелство между двете държави, подписан на 1 август в Скопие от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев, тепърва ще се откроява като решение с визионерски, идеен и огромен практически потенциал.
Този договор може и трябва да остане в историята. Категорично! На фона на десетилетия разделение той създава основа за сближение и единство – дори това да звучи прекалено оптимистично, донякъде наивно-пожелателно и патетично…
В началото на 2018 г. парламентите на двете страни ратифицираха договора, независимо от едни или други спекулации от страна на някои среди в Скопие. Става дума преди всичко за представителите на бившия режим на Никола Груевски, както и на отделни „динозаври“ от времето на Титова Югославия, които все още имат определени обществени позиции, „запазено място“ в медиите и т.н. Нека оставим абсурдните твърдения на тези хора на собствената им съвест.
Не по-малко странно обаче е, че резерви бяха изказани и в София, при това от представители на левицата! Нужно ли е да припомняме, че престъплението „македонизъм“, и като теория, и като политическа реалност, вкл. в България, е осъществено от Коминтерна с активното съучастие на БКП и лично на „вожда и учителя“ Георги Димитров?!
Че признаването на Република Македония от България на 15 януари 1992 г., и то първа в света, стана без подкрепата и при гузното поведение на БСП? Може би в най-синтезиран вид за този важен момент от историята на младата българска демокрация разказва в едно свое интервю покойният Йордан Василев, което си струва да припомим.
Нека припомним и ефекта от посещението на президента Петър Стоянов в Македония през 2001 г., което и до днес се помни, и то не само от хората с ясно изразено българско самосъзнание! Активната роля на този български президент за сближението на двете страни и утвърждаването на историческата истина е факт и днес.
Интересно, меко казано, е че позицията на БСП от началото на 1992 г. и онази Груевското ВМРО –ДПМНЕ в началото на 2018 г. са повече от сходни. Всичко това има своите корени както в миналото, но и очертава геополитически обвързаности… Да се твърди, че подписването и ратификацията на договора от българска страна е отстъпление пред македонизма, „пирова победа“ и едва ли не капитулация е невярно, а и безотговорно. Никъде в договора няма конструкция, с която да се признава съществуването на „македонски“ език и нация. Вероятно инцидентните гласове от София търсят опора в казаното в преамбюла на договора, че той е в интерес на „…народите на Република България и Република Македония…“ – стандартна дипломатическа формула, която не следва да се тълкува буквално. Не е тук мястото да анализираме текста на документ, обмислян внимателно от политици, дипломати и специалисти по международно право в двете страни. От друга страна, надали е толкова важна съдбата на договора като конкретен политически акт, колкото изпълването на неговите клаузи с реално съдържание. Това тепърва предстои и именно тук е отговорността на политиците от всички „цветове“, на интелектуалците и структурите на гражданското общество като катализатор на сближението, като път към единството, за която мечтаеха поколения българи от двете страни на Осогово от много, и много десетилетия.
http://www.segabg.com/article.php?id=188260
