След внасянето на предложението за намаляване на партийните субсидии от държавата до един лев на получен глас се развихри дебат „за“ и „против“, като бяха изтъквани предимства и недостатъци на тази реформа. „Дебати.бг“ потърси експертен коментар от политолога доц. Антоной Гълъбов, който има дългогодишен опит в дискусиите по темата.
Г-н Гълъбов, по повод предложението на ГЕРБ за 1 лев партийна субсидия отново се развихри дебат дали това е подходяща стъпка или ще създаде повече проблеми, отколкото ще реши. Какво е Вашето становище относно държавните субсидии за партиите?
Основният въпрос е за какво са им на партиите пари. Дебатът, който се води в момента, е дебат от началото на 90-те години. Много е важно да се разбере, че когато един проблем не бъде дефиниран и решен, той се връща отново и отново като тежък рецидив. В конкретния случай се връщаме на нивото на дискусията на нивото й от 2005 – 2006 година, когато отново възникна въпросът колко да получават партиите и на какъв принцип да ги получават, а не истинския въпрос – за какво са им необходими, какво прави една политическа партия като тип организация, какъв е публичният интерес в това да съществуват пълноценно функциониращи политически организации. Този въпрос не се постави.
Играта с числа е много спекулативна и изключително подвеждаща. Очевидно е, че ако говорим за фиксиране на стойност на получен глас за дадена партия, трябва да е ясно: първо – на какъв вид избори, второ – как тази цена не един глас обслужва и в какво степен ангажира политическата организация. Представете си една политическа партия, спечелила например на избори за ЕП 2%. Това означава ли, че тази партия може да води нормален организационен живот? Отговорът е не. Така че целият дебат е изместен встрани. Реалното му място е в това да е ясно за какво, или казано по-простичко – кои са разходите на една политическа партия, при които обществото, плащайки, може да изисква от тях прозрачност, отчетност и публичност. Защото проблемът пред Сметната палата винаги е бил в това, че законът не й казва ясно кои разходи са допустими и кои – не. Давам пример: доколкото политическата партия е организация, тя трае във времето. Тя има нужда от персонал, помещения, разходи за контакт с избирателите си, вкл. за медийни разходи. Но имаме и примери на партии, които правят дарения или финансират стипендии. Това не са средства, които българският данъкоплатец трябва да осигурява на партиите. Една политическа партия може да направи дарение когато пожелае, но със средства, които е набрала за това. Много важно трябва да бъде за какво партиите получават пари, а не колко, защото определянето на минимален праг винаги създава проблем.
Няма ли други възможни схеми за определяне на размера на финансирането?
Голямата дискусия навремето беше дали да се определи таван, т. е. сума, над която субсидията да не расте. Но и двата спора – и този за дъното, и този за тавана, практически изместват дискусията по същество. А тя се състои именно в това – кои са тези дейности на политическата партия, за които българският гражданин и данъкоплатец трябва да е наясно, че плаща. Респективно онова, за което плаща, трябва да може да контролира. Изразходването на средствата на субсидията трябва да бъде контролирано и само в онези сфери, за които тази субсидия е предназначена. Има и примери – законът например позволява една политическа партия да е собственик на авторски и сродни права. Например синът на Емил Димитров дари правата на песента „Моя страна, моя България“ на БСП. След като го направи, всяко възпроизвеждане на песента трябва да носи отчисления за БСП. Това е доход на политическа партия, която не се осигурява без субсидии, но той се контролира по друг начин.
Това са отношения, които след толкова години най-после трябва да намерят смисленото си място, защото ако отново си върнем на това дали да е 1, 11 или 13,23 лева, това е един абсолютно безсмислен разговор, който, разбира се, може да бъде използван, и се използва, само с популистки цели.
Значи вие смятате, че темата е толкова изместена, че каквото и да се реши, няма да е адекватно?
Точно така. Аз съм категорично убеден в това. Българските граждани трябва да знаят какво подпомагат с парите си в дейността на политическите партии и респективно какво могат да контролира в тяхната дейност. Ако една партия с държавна субсидия раздава стипендии на студенти или прави дарения, това е нарушение на смисъла на тази субсидия. Ако партията е набрала по друг начин средства, може да организира изложби, културни събития и т. н., но това не е присъщата дейност на една политическа партия.
И все пак – споделяте ли опасенията, които чухме днес, че намалените субсидии ще доведат до по-големи зависимости?
Зависимостите никога не са били ограничени. Увеличаването на публичната субсидия на човек, механично, всъщност не намали корпоративния натиск върху партиите. Тук дори не говоря за онези партии, които се стремят към корпоративна зависимост. Говоря за онези малко на брой политически организации, които наистина систематично се опитват да управляват независимо, но практически по никакъв начин законодателната промяна не доведе до намаляване на корпоративната зависимост в политическия живот.
