Роден съм преди повече от половин век в село Драгошиново, на 2 километра от Самоков. И съм купувал хляб с купони. Било е някъде през 70-ата година, помня, че живеехме 12 души в старата къща, полагаха ни се 6 хляба и един ден ми дадоха две кожени чанти, пари, купона и викат – иди за хляб.
Помня, понеже като се върнах, донесох хляб, но купонът го нямаше. Фамилията изпадна в ужас. Нема леб.
Самият купон представляваше картонче с датите, които „хлебарката“ промушваше с шило. Отидохме до хлебарницата, оказа се, че съм го забравил на тезгяха и жената ни го върна.
Не помня съвсем точно, но някъде докъм 70-те години докарваха само типов хляб, после вече и „Добруджа“, а накрая на социализма можеше да си купуваме и бял. Купони вече нямаше, но опашката се извиваше още в 4 следобед и ако човек се забавеше малко, оставаше без хляб.
Дори и в Самоков салам и кайма се докарваха в Халите вторник и петък и свършваха за минути.
Не че се е гладувало. Но като слушам сега колко е било прекрасно, почвам да се чудя дали пък не съм живял в някоя друга държава.
27 години след падането на Живков все повече се налага идиличен образ на социализма, възприеман дори от хора, които тогава не са били родени.
Но за тези 27 години не е било да няма хляб, освен когато управляваше Жан Виденов. И не е имало режим на тока, което беше ежедневие в последните години на Живков.
Да не бъда разбран криво. Не искам да убеждавам някого, че днешното време е по-хубаво от тогавашното.
Е невъзможно.
Ще ти кажат, че докторите бяха без пари, децата „се изучиха“, асфалтираха ни улицата и „си купих апартамент/построих си къща“.
Не може да говориш с радиоточка.
За разведряване.
По радиото някой шумно спори/ С кого ли? – Може би с народа? / И казвам аз, понеже няма олио и хлябът е от мъката по-чер, един е изводът – терорът долу, съюз със СССР.
Българските комунисти не са мръднали много от 40-а година насам.
А иначе. И аз не харесвам това, в което живеем.
Но не е основание да плача за комунизЪма.
