Искам да се поклоня пред паметта на Михаил Горбачов с благодарност! Първите 30 години от моя живот преминаха в страна, заобиколена от бодлива тел, в общество, управлявано от диктатура, непризнаваща граници на своя контрол върху човека и неговия живот. Тази диктатура бе наложена на България от сталинистка Москва. През 1986 г. имах възможност да отида до Москва. Хванах „последния влак“ за да видя залеза на болшевишката империя. Горбачов бе вече начело на болшевишката партия и имперската държава. Хората имаха сдържани надежди, но все още не бе ясно в каква посока ще тръгне Кремъл под ръководството на новия генсек. Една година по-късно – след януари 1987 г. посоката бе ясна. За по-малко от три години болшевишката империя бе подложена на един основен тест – теста на свободата. Нито една диктатура не може да „положи“ успешно този тест.
Горбачов бе охулван от адептите на неосталинизма като предател. Мнозина либерали снизходително го смятаха за наивник – да не кажем нещо по-лошо. Споровете за това как и защо Съветския съюз премина в музея на историята ще продължават дълго след смъртта на Горбачов. Ще продължават и споровете за неговата личност. За мен оценката за него е преди всичко оценка за една светла личност. Човек, който искаше и работеше за свободата на хората. Може би не е успял да разбере докрай смисъла и последствията на дълбоката промяна, която започна. Но мотивацията му бе на един добър човек. Човек, който смяташе, че може да промени страната си и съгражданите си, света като цяло за добро. И работеше за това.
Горбачов разбра, че империята, която оглавява е стигнала до края на своя път като репресивна машина. Той вярваше, че може да демократизира империята. Вярваше, че имперският интерес е съвместим с възраждане на свободата и инициативността на стотиците милиони, претърпели бедствието на комунизма. Тази вяра бе наистина наивна. Но историята се прави от „наивни“ хора, включително от „наивни“ лидери. Да дръзнеш да направиш промяна, която надхвърля границите и смисъла на „здравия разум“ е една величава форма на „наивност“, чрез която светът върви напред. Никой не познава своето бъдеще. Но най-добрите сред нас творят бъдещето – през грешки и илюзии, през вяра и мотивация да видят света променен. Мнозина творят бъдеще – капан за хората и народите. Горбачов бе от тези, които сътвориха промяна за добро.
Към края на осмото десетилетие на 20. век Горбачов започна да изпуска контрола върху процеса, който започна със своите реформи. В безкрайните простори на империята набраха скорост многообразни и дълго потискани сили на еманципация – социална, морална, етническа, национална, икономическа… Горбачов отказа да превърне своето управление в репресия от типа на пекинския Тянанмън. Затова мнозина го считат за провален лидер. Той беше успешен лидер – успешен в най-главното. Той успя да преведе ядрената империя, натрупала напреженията на гигантски котел, наближаващ момента на избухване, към трансформация, която макар и болезнена, избягна ядрената катастрофа и кръвопролитната гражданска война на всеки срещу всеки. Малко след мирното разпадане на болшевишката империя на Балканите се разпадна квази империята на бивша Югославия – с огромни кръвопролития, със стотици хиляди жертви и огромни страдания. Представете си този модел на разпад, осъществен в Съветската империя. Горбачов ни спести всичко това.
„Ама защо трябваше да позволява разпада?“ – питат и до днес носталгиците за най-кървавия режим в историята – болшевишкия. Горбачов позволи разпада, защото разбираше, че статуквото е неудържимо. Нещо, което неосталинистите и неоимперските аватари не разбират и до днес. Затова продължават да избиват хора и да причиняват огромни страдания – със своята война в Украйна. Горбачов искрено желаеше реформа на своята империя, но не беше готов да премине през страданието на милиони хора за да я съхрани.
Той остана начело на империята само непълни шест години. Време, през което светът се промени неузнаваемо. Промени се за добро. Моят собствен живот се промени неузнаваемо. Можех да пътувам по света, да го опозная. Можех да взимам свободни решения за живота си. Да греша, да съжалявам, да се връщам назад и да осмислям преживяното. Да нося отговорността за собствения си живот – за хубавото и за лошото в него. Благодаря ви, Михаил Сергеевич! Нито една жертва в името на свободата не е останала безсмислена. Нито една победа, нито едно поражение в името на свободата не са губили своя смисъл. Защото човешкият живот няма друг смисъл освен практикуването на свободата. През многото свои метаморфози, през дилемите на собствения си житейски и политически път Горбачов разбра този единствен, дълбок смисъл на човешкия живот. И му остана верен. Което е най-добрата епитафия, която може да се напише за него. Бог да го прости!
Още актуални коментари – четете тук.
И САЩ, и Западна Европа не са идеални, но са за предпочитане. Живо доказателство са дечицата на Кремълската върхушка.