Филип Димитров е роден в София. Завършва право в Софийския държавен университет през 1977 г., след което работи като адвокат във Втора адвокатска колегия (1987 – 1989). През 1990 г. става заместник-председател на новосъздадената „Зелена партия“, която влиза в състава на СДС. През август е избран за заместник-председател, а по-късно – за председател на Координационния съвет на СДС. Като лидер на СДС през ноември 1991 г. Филип Димитров съставя правителство на малцинството, работило до октомври 1992 г. Филип Димитров е последователно представител на България в Организацията на обединените нации в Ню Йорк (1997 – 1998) и посланик на България в САЩ (1998 – 2001). От 2010 г. е ръководител на постоянното представителство на ЕС в Грузия. На 6 октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд от президента Росен Плевнелиев. На 09.12.2019 г. Филип Димитров е избран за заместник-председател на Комисията за демокрация чрез право към Съвета на Европа (Венецианската комисия).
Вече повече от 30 години общественият и политически живот в България се регулират от новата Конституция, приета през 1991г. Вие сте пряк участник във всички събития след приемането на Конституцията. За Вас тази Конституция по-скоро помогна или по-скоро попречи на демократичното развитие на България?
Формулата „след” е правилна, защото аз не участвах във Великото Народно събрание. Да, българската Конституция беше събитие, което я прави нова спрямо Търновската, без да споменаваме двете комунистически конституции, които е по-добре да не обсъждаме. По отношение на начина, по който беше приета българската Конституция, имаше много въпросителни. Едната беше трябва ли да се започва с Конституция или не. Знаем, че когато една държава започне с Конституция, като Франция, в революционния период, много често се налага да сменя 5 Конституции за 10 години, както е случаят с французите. Вторият въпрос беше как трябва да изглежда Конституцията.
На първия въпрос моят отговор беше категорично „не”, аз бях човекът, който внесе на кръглата маса предложенията за изменение на действащата Конституция, за да може оттам нататък да продължава да тече процесът, с идеята, че Конституцията трябва по-късно да закрепи съответните основни правила за уреждане на държавата. По отношение на втория въпрос, възраженията бяха много по-малко. Добре, ние решихме да тръгнем с Конституцията, загубихме време с Великото Народно събрание, това е проблем за там и тогава. Дадохме възможност на определени кръгове да си подсигурят бъдещето, финансите и позиции, и т.н. Също е въпрос на там и тогава. В крайна сметка, нова Конституция трябваше да има. Поляци, чехи, унгарци направиха нови Конституции, макар и година-две по-късно, след като мина бурната вълна на революционния процес. Съдържанието на Конституцията беше съобразено в много голяма степен, а бих казал и реализирано в много голяма степен, с външна помощ, тъй като беше съобразено с основните стандарти, които в този момент се утвърждаваха в ЕС. До степен, че когато аз предлагах измененията в тогава действащата Конституция, предложенията за Конституционния съд бяха на отделен лист и в крайна сметка, решихме, че няма смисъл да ги поставяме на кръглата маса.
Българската Конституция прие тези няколко основни характеристики на късните европейски конституции, защото повечето големи европейски държави смениха своите конституции, в малко по-ранен период. Въвеждането повсеместно (нямам предвид Холандия и Швеция) на Конституционен съд, като една от характерните институции в страните от Европа, въвеждането на тогава чисто нова мода Висш съдебен съвет (това е институция, която да пази по някакъв начин съдебната власт по-особена спрямо изпълнителната, докато по старата Търновска Конституция министърът на правосъдието е имал доста големи права спрямо съдилищата, така е и днес в страни като Ирландия и Швеция). По тази причина може да се каже, че Конституцията отразяваше новите повеи в европейския конституционализъм.
В нея се въведе още една фигура, която беше непозната. Идеята за президентска институция, която е директно избираема и не представлява носител на изпълнителна власт. Такова нещо имаше в Ирландия и от скоро във Финландия. Така или иначе тази особеност на мнозина от нас, и на мен, ни се виждаше доста странна. Оттам нататък – изобилието от човешки права, характерно за късните европейски конституции. И цялата структура на властта, която е трудно да се опише, защото Дяволът винаги е в детайлите, която следваше правилата на европейските стандарти.
Накратко: тази Конституция създаде тежък проблем, в този смисъл може би и отрицателни ефекти, в рамките на този ранен период, когато опитът да се гласува такава Конституция беше използван за защита на интереси на старата комунистическа партия. Но като конституционен текст, като съдържание, нашата Конституция отразява онези специфични за европейския конституционализъм неща, които се наложиха в последните години на 20 век. Включително, президентска институция сега има в 10 държави в Европа, така че, очевидно това е тенденция, която се възприема като положителна.
Известно е, че при приемането на Конституцията, част от демократичната общност остро възразяваше срещу нея, защото тя беше в огромната си част плод на работата на юристите на БСП, начело с Гиньо Ганев. Смяташе се, че тя ще обслужи по-скоро интересите на БСП, отколкото на България. Защо тогавашният лидер на СДС се отказа от идеята за референдум за нова Конституция.
Хората имат различни мотиви за своите възражения, аз не мога да говоря за мотивите на всички. Според мен разумните мотиви на СДС бяха първо, че Конституцията забавя процесът на законодателство, което да извърши реформите и второ, че Конституцията дава възможност на фигури от старото време да заемат едни по-благовидни позиции, и трето – в нея има някои екстравагантни новости, които биха могли да повлияят на баланса при разделението на властите. Третото беше основно свързано с президентската институция и там ние не бяхме прави. Другите две бяха много валидни, но те бяха аргументи за там и тогава.
При това положение нещата, след като въпросът беше изчерпан, така да се каже, с приемането на Конституцията, тоест времето вече беше загубено, да се рита срещу вече създадената Конституция беше недокрай реалистично. Иначе по съдържание тя се отличаваше с определени достойнства. Вярно е, че много професори от старите времена са участвали в нейното писане. Но истината е, че цялата схема беше заимствана и утвърдена с европейското право.
Аз не съм отказвал референдум, но никой не е поставял въпросът за Конституцията. Говореше се за референдум за Конституцията, но се говореше за възможността на преден план да бъдат изведени монархически съображения, с оглед на твърде спорния характер на някогашния референдум. Разцепването на демократичната общност на монархисти и републиканци в този момент, е било нещо, от което аз винаги съм се пазил като от огън. Търпял съм всевъзможни квалификации в едната или другата посока, но винаги съм се пазил да взема становище по този въпрос, защото това беше най-прекрасният начин да бъде раздробена демократичната общност, която поне тогава трябваше да бъде единна, за да може да си свърши работата.
Слава Богу, тя успя да се запази в това състояние малко повече години, отколкото една „Солидарност” или форумът в Чехословакия.
През годините една от най-коментираните теми, относно Конституцията, е ролята на главния прокурор и предоставената му огромна и дългосрочна власт, която е по-ефективна и по-дългосрочна от тази и на президента, и на министър-председателя, и то без тази власт да бъде легитимирана от избирателите. Трябва ли, според Вас, фигурата на главния прокурор да бъде извадена от съдебната власт, както е в Америка, например, и трябва ли да бъдат намалени неговите мандат и правомощия?
Примерът с Америка не е верен, защото главният прокурор е министър на правосъдието, а прокурорите по места ги избират. В Америка е друга системата. В някои от по-новите членки на ЕС, като Полша, главният прокурор е в изпълнителната власт. Исторически, смисълът на тази история е, че прокурорът е представител на държавата и той има право да предявява и поддържа обвинение. Това са неговите две функции: да започва преследването и да го защитава докрай. Във всички европейски системи, а те са хибридни (двете големи конституционни системи са американската и британската – системата на пълното разделение на властите и системата на върховенството на парламента, в който се осъществява разделението на властите), винаги доминира идеята, че когато се предявява обвинение, когато държавата те сграбчва за гърлото, защото обвинението е това, трябва да има засилена защита.
Има два варианта. Единият вариант е като на вратата се поставя съдия-следовател (дядо ми е бил такъв). В англосаксонското право съществува ситуация, при която се изискват Grant Jury – тоест, 24 човека, вместо 12-те съдебни заседатели, могат да решат дали да бъдеш съден или не, има и във Франция. Те попадат в съдебната система, в съда. Това е единият вариант – ако изпълнителната власт започне да те преследва, на вратата на съда стои някой, който да я възпре. Другият вариант е, ако искаш този, който ти е предявил обвинението, той да си го защитава сам, и ти да не си повлиян от това, че „твой човек” – съдията-следовател се е произнасял вече по въпроса, тогава е хубаво да еманципираш прокуратурата от изпълнителната власт, да я доближиш по някакъв начин до съда и тогава се измисля тази формула „съдебна система” или „съдебна власт”. Иначе съдът си е съд, той е власт по дефиниция. Обстоятелството, че ние започваме да говорим за съдебна власт в един по-широк смисъл е, защото в нея има и нещо, което не е съвсем като съда и това е прокуратурата.
Прокуратура и съд не могат да бъдат поставени на една дъска. Съдът изпълнява съдебната функция в цялата й пълнота, той е носител на съдебната власт. Прокурорът, подобно на адвоката, макар и в по-привилегирована позиция понякога, защитава част от тези функции.
Затова, според мен, този спор е абсолютно безсмислен. В единия или в другия случай, в зависимост от традицията, ти го поставяш на едното или на другото място, но винаги принципът е, че този, който ще поддържа и е представил обвинението, не може да бъде обвързан чисто с изпълнителната власт, защото това би му дало много голяма сила; не може да бъде абсолютно независим (както е съветската система), защото тогава той става нещо като изпълнителна власт, но даже без контрол; и не може да бъде приравняван към съда, макар и да се казва, че е част от съдебната власт. Ако се имат предвид всички тези неща, то тогава в Европа обикновено, с малки вариации, са двата варианта – или към изпълнителната власт, или към съдебната, но и в двата случая смисълът на тези мерки за влизането в съда и поддържането на обвинението е спазено. В българската система е възприето той да бъде представител, включен в съдебната власт. Тоест, по отношение на него да се прилагат процедури, техники на отстраняване, промоции и т.н., които в голяма степен го еманципират от изпълнителната власт да не може тя да му влияе много. С последните промени в Конституцията се въведоха двете камари във ВСС. Идеята беше той пък да не може да се меси в работата на съда.
Това е конституционната рамка. Оттам нататък точно как ще бъдат уредени неговите правомощия, по отношение на прокурорите под него. Много хора говорят за децентрализация. И това е малко като американската система, хубаво е да се четат книгите докрай. Една голяма децентрализация, тоест, създаването на големи самостоятелни парчета от прокуратурата, би довела до същите проблеми, които в момента обсъждаме за главния прокурор, само че размножени.
От друга страна, ако в един съд страната има двама адвокати, единият по-старши, а другият – по-младши и вторият оплете конците, никой няма да очаква, че по-старшият няма да се намеси, нали? В крайна сметка, от тази гледна точка, е редно да се даде на прокуратурата тази възможност, при определени ясни правила, по-горните инстанции да имат думата по отношение на по-долните.
Остава въпросът за главния прокурор обаче. Теоретически сега него може да го съди всеки. Той няма някаква теоретична защита. На практика се счита, че понеже той е върховен началник в прокуратурата, затова никой няма да смее да тръгне към него. Идеята, която се обсъждаше напоследък, и която беше повод за едно питане до Венецианската комисия, на което имаше отговор и цяла България живя с него дълго време, беше да има някаква конструкция, която да дава възможност, по независим от главния прокурор начин, да може евентуално да му се търси отговорност. Повтарял съм винаги: ние не очакваме главният прокурор да извършва престъпления всеки вторник. Такава функция може да бъде реализирана или не през целия му мандат, и дай Боже. Изобщо хипотезата, че държавният орган е по дефиниция престъпник, е хипотеза, която много вреди на демокрацията.
Ето защо, в рамките на тази Конституция са напълно възможни усъвършенствания по законодателен ред, в ролята на прокурора и най-вече препятстване на онази тенденция (защото, струва ми се, че до голяма степен това е въпрос на правна култура) да се възприема прокурорът като всемогъщ и прокурорите да се плашат от него повече, отколкото трябва, респективно всички останали по спомен от някогашната прокуратура.
В българската Конституция прокурорът има една функция: методическо ръководство и надзор за законност по отношение на своите по-нискостоящи. Как тя се реализира е въпрос на законодателен текст. Работа е на правителството и парламента да решат как точно да пипнат нещата, за да ги доизчистят. Аз не съм в позицията да имам правото да говоря за конкретни решения, мисля, че ги има, сигурен съм, че ги има. И се надявам, че това нещо може да се реализира. Голямата пречка досега е не Конституцията, а манталитетът – начинът на мислене, според който ние си представяме прокурора (и всички си го представят, даже и институциите) по този начин. Конституцията не създава такова изискване.
Обратният проблем в Конституцията е създаден с фигурата на президента. Той има максимална легитимност, избран е от най-много хора, а има твърде ограничени властови правомощия. Трябва ли, чрез Конституцията, да бъдат усилени правата на президента или той просто да бъде избиран от парламента, както е в Германия, например, и така към него да няма големи политически очаквания?
Въпросът е дали наистина е проблем, че президентът няма толкова правомощия. Както ви казах, в последните 15 години тази конституционна схема, която първоначално беше възприета от Ирландия, Финландия, България, Полша, Литва и Румъния.
В последствие, тя се наложи в Словакия, Словения, в Чехия, да не говорим, че и извън страните от ЕС тя си проби път в някои държави и продължава да функционира там. Това означава, че по силата на опита се е стигнало да заключението, че тази система има своите положителни страни. Тя е нещо средно между чисто парламентарна страна, в която господар на изпълнителната власт е премиерът, и възможността да има изразено доверие, по отношение на една фигура, която изпълнява функциите на държавен глава, която би било разумно, и в българската Конституция това е постигнато (не във всички държави, в които има тази фигура, го има и това) да има една институция, която да бъде господар по време на криза. Това е свързано с правомощията на българския президент по чл. 99 от Конституцията. Виждали сме няколко ситуации, в които това се е оказвало много важно. Достатъчно е да припомним 4 февруари 1997г. Смисълът на това да бъде господар по време на криза е, че когато парламентът се окаже немощен да изгради нов кабинет, а в същото време старият кабинет е загубил доверието, по начина, по който той не може да продължи да управлява, вместо изкуствената ситуация, при която се тръгва на избори с едно изгубило доверие правителство, което би могло да бъде подложено на най-различни издевателства от къде ли не, тогава президентът влиза в ролята, с неговото служебно правителство (то е ограничено във времето, с тези задължения да разпусне парламента и да насрочи нови избори). По този начин се счита, че се запазват балансите на властите в държавата.
Това решение в България произведе действие, по начин положителен, в момент на много сериозна политическа криза. Той е произвел такова действие и в други страни. Сметна се, че тази конструкция е разумна и надхвърля онази чисто формална функция, която избраният от парламента президент (в някои държави) носи, до степен, че на някои от тях дори не им знаем имената, но не отива дотам, че да създаде президентска институция с много изпълнителни правомощия.
Истината е, че такава институция работи на две места. По мое мнение това работи много добре в Америка и с известни стеснения на параметрите – във Франция. На всички останали места прекалено могъщият президент не е послужил като пример за подражание, ако може да се изразя така.
Промени се правят във всички Конституции, включително в американската. Бяха направени няколко и в нашата Конституция. В момента има ли нужда от някакви спешни промени, които да улеснят функционирането на институциите или политическия живот в България?
Аз не виждам някакъв проблем в момента, който да не е решим по пътя на законодателството. Изменения в институционалната система на държавата, с което се занимава Конституция, е нещо, което, ако някои иска да го постигне, трябва да каже точно какво иска да постигне с измененията на Конституция. Да се приказва колко е хубаво да се измени Конституция и как от утре ние ще започнем нов живот, всички проблеми ще бъдат решени, е прекрасно, само че няма нищо общо с реалността.
Видяхте, че дори едно такова изменение, каквото беше направено последния път с ВСС, поради толкова много безполезни коментари, особено в неговата финална част, постави въпрос, които тепърва имат да бъдат решавани, слава Богу, пак по законодателен път могат да се решат. Резултатът, който се постигна, който беше положителното нещо от тази реформа, беше, че излезе съдът от орбитата на възможно въздействие от страна на прокуратурата. Тази възможност до голяма степен беше теоретична, но беше хубаво да се направи.
Аз не виждам какви изменения в Конституция в момента се налагат, толкова повече, че по тези няколко въпроса, за които си говорихме, най-вече тези, свързани със съдебната власт и ролята на прокурора, Конституцията е оставила вратички, които дават възможност за флексибилност при законодателната уредба и редно те да бъдат използвани.
Аз съм член на Конституционния съд, нямам право да давам конституционни рецепти, а в крайна сметка, не ми е работа, защото по силата на принципа на разделението на властите, правителството е това, което би могло да предложи, а парламентът трябва да реши точно кой, измежду възможните модели да бъде избран. Защото се предполага, че правителството и парламента държат пръста си на пулса, докато ние стоим на известна дистанция и мъдруваме, повече оценявайки извършеното, отколкото да имаме право да правим инициатива за извършване на нещо.
