Георги Ганев е икономист и програмен директор по икономически въпроси в Център за либерални стратегии в София. От 2003 той е асистент в Стопански факултет на Софийския Университет. От 2003 е и член на УС на Българската Макроикономическа Асоциация, като в периода 2005 до 2009 е и негов председател.
Има множество научни публикации в областта на икономиката и финансите, както и за обвързаността между корупционната среда и пазара на труда.
Г-н Ганев, говореше се, че ще кандидатстваме за чакалнята на еврозоната до края на юни, това обаче очевидно няма да се случи. Преди няколко дни Борисов каза, че това е заради нови изисквания от страна на ЕС и Европейската централна банка. Има ли такива наистина според Вас и ако да, имат ли основание?
Първо трябва да се каже, че никакви нови изисквания, дори наистина да има такива, юридически не могат да спрат България да изпрати своето писмо с желание за приемане в обменно-курсовия механизъм ERMII също така, относително неправилно, но вече известен като „чакалнята” на еврозоната. Няма нищо на този свят, което да спира България да изпрати това писмо, поне нищо юридическо.
От друга страна твърдението може и да е вярно, погледнато в светлината на това, че по начало традициите на този тип преговори (защото влизането в обменно-курсовия механизъм изисква преговори не само с ЕЦБ, но и с всички останали членки на еврозоната) процедурата и протоколът при водене на такива преговори изисква общо взето да не влизаш в процедура по преговори ако нямаш сигнал от другата страна, че те са също така готови да започнат това. Може би под изречението „нови условия изникват” всъщност някоя от тези страни или самата ЕЦБ са казали, че все още не са готови да влязат в преговори. И това може да е вярно.
Може и да не е вярно обаче. Може да има липса на желание от страна на самата България да го направи. Просто толкова пъти вече сме били лъгани с това, че толкова страшно желаела българската власт България да се присъедини към еврозоната, че вече нямаме основание на каквото и да е изречено от български властник да вярваме. Но може пък и да казват истината – и това не може да се изключи.
В този смисъл възможно е наистина някои от страните да са изразили нервност по отношение на приемането на България в този механизъм. Тази нервност може да се дължи наистина на някакво не особено коректно играене с измисляне на предусловия и правила, въпреки че по закон такива не съществуват. За влизане в обменно-курсовия механизъм няма формални определени в Договора за ЕС и Договора за функциониране на ЕС такива изисквания. Единственото, което се изисква, че да се мине тази процедура на преговори.
Как така те ще поставят условия на България и защо България не е в състояние и в силата си да възроптае срещу това? Аз мога да си представя ако някой се държи по подобен начин с една Полша или с една Унгария какво ще настане срещу подобно поведение. България очевидно предпочита така тихом мълком някак си да не се изправя отявлено срещу поставянето на такива неоснователни изисквания или самата България не иска да влиза. И това го има. Използва тези неприятни лоши ченгета за извинение, но всъщност нежеланието идва от самата българска власт. И това е възможно.
Имаше ли действително по време на председателството по-голяма възможност за приближаване към еврозоната и намалява ли се шансът ни сега с края на председателството?
Отговорът на двата въпроса е да. Когато една страна председателства заседанията на Съвета на ЕС, тя има много по-силна преговорна позиция, особено за такъв тип сравнително дребни неща. Защото това не е някаква драматична развръзка от гледна точка на дълбинните съдбини на ЕС – една от страните да стане от нечленка на еврозоната пак в нечленка на еврозоната, но с малко по-различен статут. Не е някаква драматична разлика.
Когато председателстваш, понеже ти подреждаш дневния ред, а всяка страна-членка има желание да се включват неща в него, ти на всяка една можеш да кажеш „да, ок, обаче пък и ние имаме тук едно нещо, дето ни щипе обувката на едно място, дали можем нещо да се договорим”. Има много силна такава възможност.
Ако това беше наистина приоритет на българската власт за тези шест месеца, то щеше да се случи. Всички щяха по един или друг начин да бъдат убедени поне България наистина да започне тези преговори, тази процедура за влизане в този механизъм.
Очевидно други приоритети, не че те са незначителни, примерно това със Западните Балкани, което България наистина превърна в приоритет, се оказаха по-важни от еврозоната. Можем да си задаваме безкрайно въпроса защо така се подреждат приоритетите от страна на българската власт и отново да си казваме, че това означава, че на някой тук в България това не му е чак толкова важно – да се приближава страната към истинската сърцевина на Европа, която е еврозоната. Оттам можем да влезем във всякакви сценарии, размишления, подозрения и т.н.
Определено възможност по време на председателство има за това да прокараш поне една малка част от своя дневен ред, която иначе не би могла да мине. Сега този прозорец на възможностите се затваря и става много по-трудно.
Що се отнася до бъдещето, сега България вече България не упражнява това влияние върху дневния ред на Европа, което имаше през последните шест месеца и съответно е много по-малко в състояние да се опитва да убеждава другите. Тя няма с какво да ги убеждава дори ако те изпитват някаква истинска честна нервност по отношение на приближаването на България към еврозоната.
Кои са основните противници на приближаването на България към еврозоната в Европа?
Към момента дори това не е ясно. Човек би предположил, че са същите, които се противопоставят на влизането в Шенген. Примерно това са Холандия и Финландия, за тях знаем. Но по въпроса с еврозоната те не са както по въпроса с Шенген, където отявлено заявиха позицията си. По въпроса с еврозоната те не са се изказвали публично, но може би наистина поддържат такава позиция. Поне за българското общество това остава тайна.
За мен едно от най-дразнещите неща в това, което премиерът каза през последните дни е, че се водели били „тихи” преговори. „Тихи” за мен означава, че някой пази тайна от мен. Да, наистина по договор тези преговори трябва да са секретни, това е факт и абсолютно всеки може да разбере защо – защото се договаря обменен курс. Трябва да се договори курсът, при който съответната национална валута ще бъде вече невъзвратимо обвързана към еврото. Сещате се, че всеки спекулант на този свят желае да знае какъв ще е този курс няколко дни преди това. Съответно напълно резонно преговорите са тайна.
Само дето в България такава тайна няма – всички знаем какъв ще е този курс. Той е записан официално в публикуван закон и той е 1,95583. Няма да има друг курс. Няма тайна тук. Кои са тези други тайни неща, за които става въпрос и които българските граждани не са достойни да знаят? Защото тихи преговори означава, че от някого пазим едни тайни. Кои са тези тайни? Бихме искали да ги знаем при положение, че курсът не е тайна. Единственото нещо, което наистина трябва да е секретно в една история, то не е тайна за никого в българския случай. Когато Полша или Чехия седнат да преговарят, там наистина ще е много важно да пазят тайна. България не е такъв случай.
Следователно нещо някой от нас крие. Дали се крие, за да не се злепоставят в очите на българските граждани някои страни-членки на ЕС, които просто се заяждат с нас и откровено не ни искат вътре без да имат сериозни аргументи, или се прикрива нежеланието на България всъщност да се придвижи към еврозоната, или се прикрива истинска честна загриженост на наши партньори, че наистина не сме достойни за членство, не просто не ни харесват, а просто се тревожат, че България е пробита държава и може да докара проблеми на еврозоната ако бъде приета. Кое от тези три неща е, ние няма как да знаем.
Каква е позицията на Европейската централна банка по отношение на приближаването ни към еврозоната?
ЕЦБ е най-малко ентусиазирана от всички в Европа за разширяването на еврозоната. Тя би била най-щастлива ако изобщо този въпрос во веки веков падне от дневния ред и повече никога не се повдига. Дори ми се струва, че най-вероятно и на чиновниците, които израстват на място във Франкфурт, 19 държави им се струват много. Те бяха изключително против да влизат нови членове още когато Словакия се придвижи към еврозоната, да не говорим за казусите с балтийските страни.
Така че ЕЦБ не желае разширяване на еврозоната. За нея това са само проблеми – къде по бюрократични причини, къде поради някаква честна загриженост, че влизат едни страни, където не се знае какви мишоци мишкуват и какви вреди могат да нанесат. Съгласете се – от всеки външен наблюдател, който да речем не му е по цял ден работата да се занимава с България, погледне към България, ще види как имахме една дупка в банковата система, която се появи внезапно за изненада на всички, които не трябваше да бъдат изненадани. По закон, по правомощия работата им е да не бъдат изненадвани от такива неща. Тогава се появи една дупка от 3,5 млрд. лева, която съставляваше около 4% от целия БВП и всеки се държи все едно не знае какво се случва, въпреки че организации на гражданското общество и медии отдавна предупреждаваха за проблем. Т.е. тук ще видим пълна неспособност на институционалната среда да се справи с едно очевидно много проблемно явление.
Затова Европа казва „представете си това, като членка на еврозоната, вдигнато на десета степен“. И са прави да си го представят този кошмар. И ние трябва да ги убедим, че не сме такива вече. Ако не можем да ги убедим, те са в пълното си право да кажат, че не ни желаят вътре.
Между другото много е важно да се отбележи нещо, което и ЕЦБ започна да акцентира все по-силно в своите доклади за сближаването. Тя веднъж на две години е задължена да публикува пълни доклади за всички страни, които не са в еврозоната, но трябва да се присъединят. В момента те са всички без Дания, броейки Великобритания вече за извън ЕС.
ЕЦБ все повече акцентира върху факта, че е оправомощена по договор, и това е вярно, не просто да гледа формалните критерии, които са две групи – икономическите, които всички знаем, т.нар. Маастрихтски, и тези, за които по-често забравяме – юридическите, защото имаме малко да бърникаме и по законодателството, за да стане напълно съвместимо с еврозоната (то в момента е съвместимо, но с ЕС, а еврозоната има някои допълнителни ограничения). Та ЕЦБ има правото да преценява по същество дали една страна наистина е готова да носи бремето на членството.
И ЕЦБ все по-дебело го подчертава това в следващите доклади, което означава, че директно говори на нас. Това дори не е „думам ти дъще, сещай се снахо”. Директно на нас ни се казва: „вие ще бъдете преценявани по същество, не дали сте отбелязали кутийките, че се изпълнява даденият критерий, а наистина дали сме убедени, че вашата институционална система, системата на държавната ви власт може да носи бремето на това членство”. За съжаление всички най-вероятно трябва да се съгласим, че към този момент отговорът на този въпрос е не.
