„В света съществуват два типа хора – „малки” и „големи”. „Малките” хора обикновено са невидими, дребни, изолирани от обществото, а „големите” управляват света. Обикновено случките в живота ни определят към кой тип спадаме, но всеки трябва сам да открие мястото си в действителността. Предизвикателството, което ни поднася съдбата е дали човек може да преодолее сам себе си и препядствията по пътя си. Рядко се замисляме, но често точно трудностите ни превръщат в силни хора.”
Представям ви Георги Гоцин – актьорът, който влиза в ролята на Попришчин от Гоголовата творба „Записки на един луд”. Режисьор е Ованес Торосян, а постановката се играе на сцената на театър ,,Възраждане”. Следващата постановка ще бъде на 9 март от 19 часа.
И някъде там в пространството между комедия и трагедия, нормалност и лудост се срещаме с Георги Гоцин, за да си поговорим за това какво пише в записките на един луд.
Кой е Георги Гоцин извън сцената?
Мисля, че е трудно човек да не бъде субективен, говорейки за себе си.Човек може да види малко повече от мен на сцената, като че ли. В живота съм една идея по-пестелив в изразяването на себе си, сякаш си пазя тези неща, които ме вълнуват за сцената понякога, вместо да ги изговоря в живота.
Разбира се, може би говоря пълни глупости… Но ако някой ми мине границата или има някаква несправедливост за нещо е възможно много бързо да ми падне пердето. Ако не репетирам, значи спортувам някъде със сигурност, танцувам или експериментирам с нещо, обичам и да яздя.
Постановката „Записки на един луд” се играе на сцената вече повече от четири години. Спомняш ли си премиерата? Какво изпита тогава и какво изпитваш днес, когато излизаш на сцената?
Започваме пета година. Спомням си, че си беше предизвикателство. Благодарен съм на Ованес, че винаги внася вяра и спокойствие преди премиера и се забавляваме по време на репетициите!
Професионален дебют с моноспектакъл върху сложен, класически текст си клони към самоубийство… Но ето ме, пет сезона по-късно, още го играем и всеки сезон е по-успешен от предишния. Усещах, че трябва да бъда доста смел, иначе няма да се получи. Представлението се е променило от тук до небето, цели сцени и решения са добавени в годините. Не спирам да го мисля и репетирам, но най-вече да се забавлявам. Имаме юбилей (100 представления), който през април ще трябва да отпразнуваме на голяма сцена, идеята е да е с музика на живо, квартет, като дори Ованес се включи с ударни и да има възможност да го режисира на живо чрез даване на ритъм – дай Боже всичко да е наред.
Имам чувството, че в началото ме спаси това, че давам всичко, сърцато и колкото мога, а това винаги се усеща от публиката и явно все пак го мога, поне малко… Но с времето натрупах много повече лекота, спокойствие и усъвършенстване като актьор и като човек заради това представление и усещам, че сърфирам често в него. Настройвам се да се забавлявам много и да се свържа с публиката, те винаги са съавтори в това представление. Всеки път е различно, има и импровизации. За щастие изпитвам абсолютно същото вълнение, както в началото, когато го играя, иначе не бих продължавал. Винаги усещането ми преди представлението е, че излизам на арена – сам и няма да има кой да ме измъкне, ако се случи нещо, но на мен ми харесва този адреналин. А и не съм точно сам, все пак публиката доста често помага.
Разкажи ни малко повече за самото изграждането на спектакъла? Как се работи с Ованес Торосян?
Беше доста напрегнато и шантаво в началото. Доста време репетирах сам, без декор с един чадър и един стол в едно читалище.
Имахме само няколко дена да сложим декора и да адаптираме представлението. Иска се много енергия за моноспектакъл, особено в такъв текст. В началото едвам успявах да издържа половината представление, но свикнах, адски много тренирах физическите си умения. Работихме върху това, че трябва много добре да си преценя силите – къде, колко да дам, за да не ми свършат силите по някое време или да дам по-малко енергия, там където изисква да е по-мощно, също представлението да има верен и богат ритъм, а това изисква и проверка с публиката, защото когато тя влезе, всичко се променя.
Успяхме да направим, вярвам, достъпен, даже комерсиален спектакъл, без текстът да губи от сложността си. Хората много се забавляват, но и се замислят, нормално им става и тъжно за героя. Ованес е малко коварен режисьор, защото актьорите се влюбват в него и повече не им се работи много, много с друг режисьор… хаха. Работата с него е много спокоен, много забавен и смислен процес, изпълнен с взаимни компромиси. Определено знае как да води актьорите и го прави много леко. Основния му съвет винаги е в крайна сметка да се забавляваме, което мисля, че е много важно за да мине добре.
Какво за теб е лудостта?
Забелязали ли сте колко пъти използваме луд/луда, когато се възхищаваме от някого или от неговата смелост или непукизъм? При всеки е различно. Понякога начин да изразиш себе си, понякога защитен механизъм. Понякога взима твърде много контрол над нас и става неприемливо за околните… Понякога всички някъде отдолу сме луди за нещо, понякога прикрито, понякога открито.
В случая с нашия герой от пиесата, отключва лудостта за да се съхрани, да бъде щастлив. Просто не може да поеме истината за този свят или иска по-добър свят за него, изменяйки реалността, той започва да се чувстват в свои води и щастлив. Защитен механизъм. При отказ да приеме суровата действителност, в която е крайно неспособен да бъде щастлив, човек започва да създава нова, в която сам решава какво се случва. Като децата. Въображаеми приятели и светове. Да се провъзгласиш за крал на Испания, както е в нашия случай.
А нормалността?
Много относително понятие. Кой решава границите за това? Нормалният свят е като многоцветната дъга, пълна с различни диагнози.
Ако сцената е твоето бойно поле, коя е битката, която водиш?
Свързано е с битките в моя живот. Тоест нещата, които ме вълнуват, нараняват, вдъхновяват и карат да обичам, понякога да мразя, да изпитвам гняв, чувство на справедливост, както и смирение. Битката за човека, колкото и тривиално да звучи. Чувствам се длъжен да защитя гледната точка на всеки персонаж, който ми се е доверил, да разкажа историята му, както той би искал. Нищо друго не ме интересува. Ако няма смислена или наистина пародоксална тематика, не се наемем да го правя. Неща, предизвикващи просто „коремни смехове“ без идея и неща, занимаващи се само с бита и крещящи да бъдат смешни и шокиращи не ме кефят много. Но май нямам право да съдя и да се боря с тези неща. Има си публика за всичко.
Гогол пише „Записките…” през 1835г., когато е едва на 25 години. Героят му е малък човек, пренебрегнат от съдбата, който се бори за своите идеали и мечти в едно болно общество. Повече от 180 години по-късно, смяташ ли, че хората са отворили сърцата си повече за непознатия, за различния, за „лудия”?
Хората, като че ли наистина не се променят драстично. Но да, определено са по-отворени. Прави ми впечатление, че в големите, космополитни градове – Лондон, Париж, Ню Йорк, и т.н. хората се правят на всякакви, за да привлекат внимание, да не се обезличат в масата, става все по-трудно да бъдат забелязани и прибягват до все по „шокиращи“ решения за външния си вид и държание. Някои изглеждат доста луди, но хората са свикнали с тях, както казах даже не им обръщат внимание.
Познат си на зрителите и от филма „Къръци, който бе и българското предложение в надпреварата на 89-ите награди „Оскар” за чуждоезичен филм. Кое ти носи по-голямо лично удовлетворение – театъра или киното, и защо?
И двете ми доставят огромно удоволствие. Според мен изискват известен брой различни качества. В театъра усещането за връзка с публиката за споделяне на живо на неща, които ни вълнуват, неща които заедно преживяваме за час и половина е страхотно. Киното винаги много ме е вълнувало.
Искрено се чувствам в мои води там, незнам защо, така го усещам. В киното има доста технически част, към която трябва да се адаптираме. По-минималистична е актьорската игра – каквото си помислиш е достатъчно, не е необходимо да се стараеш, да провериш дали е стигнало долу в залата до публиката. Има друг вид пласиране на човека. Хем някак си камерата ти е най-добър приятел, хем трябва да й обърнеш гръб. В киното напрежението естествено е по-голямо, всяка минута струва много пари и трябва да го направиш сега, не утре. Трябва също така да можеш да повториш например много тежка емоционална сцена по 15 пъти, няколко пъти за теб, за сценичния партньор ,докато стане технически и всички са успели да си свършат максимално добре работата и това трябва да стане „сега“, както казах, понякога за час, два. Това определено не е лесно, ако не вярвате пробвайте.
В друго интервю си казвал, че си имал възможност да останеш в САЩ. От позицията на днешния ден, как гледаш на това, че си избрал да се върнеш в България?
Не съжалявам! Имах късмет да срещна страхотни артисти и добри учители в България. На скоро ме викнаха на кастинг за Щатите точно. Много сериозен сериал с 5 златни глобуса, нямам право да казвам имена, но не успях, малко ме хвана яд, но пък ми дава вяра, че всичко е възможно.
Да, тук е много трудно, държавата тотално няма идея за културата и дори знание какво е това, каква е функцията и значението й в обществото. Дори Съюзът на артистите в България (САБ) няма сериозна политика към младите. Тук една огромна част от артистите са принудени да го правят като хоби, между другата им работа от която изкарват парите. Въпреки всичко. Имал съм късмета да пътувам много по различни проекти, над които съм работил. Във Франция артистите са обезпечени – работиш „X” месеца и ако през другите „X” месеца нямаш конкретен проект или искаш да имаш време да подготвиш следващ, държавата те осигурява. Защото ако е хоби, не остава време и няма качество. Във Финландия, ако млади хора в продължение на няколко години се докажат като театрална трупа, държавата ги взима под крилото си и стават държавна трупа, спонсорирана до живот от правителството. Също много ме е яд, че не се дава шанс и на хората от Танцов театър. В НАТФИЗ съм им гледал невероятни неща, после ги гледам, че докато работят над поредния независим, смислен проект, танцуват за разни измислени тузарски заведения по бански. Да не говорим за проблема със закона за меценатството в България… Но пък се раждат страхотни неща напук. Толкова много млади, талантливи хора има!
Кои са проектите, върху работиш в момента и за какво мечтаеш?
В момента се подготвям за снимки, тренирам от няколко месеца един определен спорт, който трябва да овладея на сериозно ниво за ролята. Напоследък имам няколко идеи за сценарий по действителни случаи, който имам желание да развия.
С първия ми учител по актьорско майсторство Малин Кръстев репетирам Чехов в момента, представление по случай 10 години от създаването на школата в младежкия театър. И чакам одобрение за няколко проекта, в които участвам. Като цяло понякога пада голямо чакане и е важно да се научим да го използваме пълноценно.
Какво искаш да ти се случи през остатъка от тази година?
В началото на годината два пъти ми се падна парата от две различни баници! 🙂 Да са здрави близките ми и късмет, защото това се оказва много важно в нашата професия.
