През 89-а се дипломирах във Философския факултет на Университета. Беше престижна специалност, пропуск за средни, а понякога и за по-високи нива на йерархията в комунистическа България, даже и в партийната. Не съм го мислил така, но когато почнах да уча през 84-а, имахме доста хора – поне 4-5 човека от 26, може и да бяха повече – от Рабфак, комсомолски секретари, записани без изпит.
Ама комунизмът рухна в края на същата година и си викам – какво ще работиш, бе, Георги. Как ще си изкарваш прехраната. И кандидатствах право. Взеха, че ме приеха.
В Юридическия учих с по-млади от мен хора, но понеже те бяха на по 18-20, а аз на 25-26, нямаше поколенческа бариера. Ходехме си на лекции, аз – по-рядко, щото и работех, купонясвахме, гледахме мачове и филми.
И помня, че през 91-а се хванах на бас с едно от момчетата от курса, че „Цървена звезда“ ще стане европейски шампион по футбол. Той прие обзалагането с удоволствие, понеже смяташе, че „сърбите“ нямат шанс срещу „Байерн“ например и особено срещу „Олимпик“ (Марсилия) на Бернар Тапи, праобраза на Гриша Ганчев и Кирил Домусчиев. Тапи беше налял милиони и се точеше за първа европейска клубна титла за Франция.
Между другото, през 60-те и 70-те години на ХХ век Франция беше маргинална футболна сила на клубно и национално ниво, но после се позасили.
Но да вървя към основното.
Тогава, през 91-а „Звезда“ беше суперотбор, събрал най-доброто от Югославия. Просинечки от Хърватия, Деян Савичевич от Черна гора, Миодраг Белодедич от Румъния (Войводина), Дарко Панчев от Македония и – разбира се, сърби.
И като гледах тези играчи, видях, че с малко късмет може да спечелят Купата на европейските шампиони. Не бях сигурен, но се басирах.
На финала „Звезда“ би „Марсилия“ с 5-3 след дузпи и вдигна купата.
Югославия беше футболна сила в онези времена и правеше добри играчи, които продаваше на Запад. Например Драган (Пикси) Стойкович на онзи финал, игран на стадион „Свети Никола“ в Бари, беше играч на „Марсилия“.
Между другото, на полуфинала „Звезда“ отстрани „Байерн“ след 2-1 в Мюнхен и и 2-2 в Белград. След втория мач в съблекалнята се чу възглас – „Идемо у Бари“. Отиваме на финала.
27 години по-късно хърватите, които бяха част от онзи исторически отбор, отново отиват „у Бари“. На финал.
И пак срещу французи. Искрено им пожелавам да го спечелят, както и през 91-а, заради хърватските ми приятели, заради играта, заради футбола.
А другата поука от цялата история около Световното е, че вярата в себе си отваря врати.
Идемо у Бари.
