Езикът ме занимава. Проговорил съм на драгошински, поддиалект на самоковския говор, диалект на книжовния български език. Ако самоковецът Константин Фотинов, издател на първото българско списание, беше успял да се наложи при превода на Библията – а не Петко Славейков – сега щяхме да кекаме и това щеше да ми е родният език.
Той пак е. Говоря си на него с моите съселяни.
Когато се явявам по телевизията и пиша, ползвам книжовния език. Той ни прави общност, нация, както е модерно.
В последно време събирам – любителски – изчезващи думи – от този език, книжовния. От диалектите изчезват много повече.
Е невъзстановимо.
Ето няколко.
Блян.
Да бленуваш нещо означава да го желаеш. Като да го сънуваш, красотно, красиво. Не се използва вече, почти, освен от Валери Станков, когато му трябва рима.
Копнеж.
Почти същото, също излиза от употреба.
Свян.
Нещо като срамежливост, нещо като отбрана на моминска чест, но има и по-широко приложение. Съвсем го няма вече.
Като блян.
Морна.
„Морна лятна нощ/кръз блян, знойни чувства сърце сепват“. (Пенчо Славейков).
Си го анализирайте.
„Нито ще тръпне пред беди обуреваемият чълн“.
Римува се с кълн и е от същото стихотворение на Димчо Дебелянов – „Тиха победа“.
И колко още думи изчезват, потъват, губят се в безпаметността.
Ако ние вече нямаме думи за някои неща, значи ги няма (нещата).
И ги заместваме с други.
Например оня ден една репортерка вика – тука е фрашкано с народ (хора).
За „фрашкано“ нямам превод на български.
Сори. 
🙂
Иде ми наум друга дума.
Гмеж.
Ви е позната?
