Войната в Сирия е към своя край, ликвидирането на Ислямска държава и на модификациите на „Ал Кайда” там вече е въпрос на време. Правителството в Дамаск, в чието оцеляване преди 2 години малцина вярваха, контролира 98% от територията на страната, стана ясно след срещата на президентите на Русия и Сирия Владимир Путин и Башар Асад. Няколко дни по-късно в Сочи се събраха и ръководителите на „триумвирата”, който претендира да е победител в шестгодишния конфликт – Русия, Иран и Турция – за една нова „Ялта”, която да определи съдбата на следвоенна Сирия.
Договореностите
Владимир Путин, Хасан Рухани и Реджеп Ердоган обявиха, че военната победа над Ислямска държава на практика е постигната и задачата оттук нататък е политическото урегулиране на ситуацията в Сирия. За целта предстои да се свика „Конгрес за национален диалог”, който да подготви новата конституция на страната. Тя ще бъде приета след избори, проведени под контрола на ООН. В конгреса, който ще е пак в Сочи, ще участват делегати от различни сирийски партии, етнически и религиозни групи, както и представители на вътрешната и външната опозиция (това участие ще е проблематично, тъй като част от непримиримата опозиция, събрала се също тези дни в Рияд, категорично не приема оставането на Асад на власт).
Сирия трябва да бъде разделена на „зони за деескалация”, както беше договорено още през май т.г. на конференцията в Астана (всъщност – зони на влияние), като при това ще се запазят суверенитетът, единството и териториалната цялост на страната. Нежелана за Турция тук остава зоната с наличие на относително силни кюрдски военни формирования в североизточната част на Сирия, които се ползват с подкрепата на САЩ. Не е известно какво точно е било договорено по „кюрдския въпрос” в Сочи, но е известно, че Турция склони да „преглътне” Асад именно за да бъде запазена една отслабена, но централизирана Сирия, за да не се образува върху част от нея независима кюрдска държава.
Агенция „Блумбърг” обръща внимание на факта, че нито един от „тройката” в Сочи не постави открито под въпрос оставането на Асад като президент на Сирия. Коментатори смятат, че успехите на неговата армия, постигнати с подкрепата на съюзниците, му гарантират запазването на властта, макар и за неизвестно време. Асад дори ще участва в изборите с укрепени позиции. Ползва и с по-значителна вътрешна подкрепа, което определено не можеше да се каже за периода до началото на руската военна намеса през септември 2015 г.
Русия смята да приключи окончателно военната операция в Сирия до края на годината, като там ще останат само сили, необходими за функциониране на авиобазата в Хмеймим и военноморската база в Тартус, пишат руските медии. Какво турско и иранско военно присъствие ще бъде запазено в Сирия и докога – не е ясно.
Няма ясен отговор и на въпроса колко дълго, на каква цена и с помощта на какви компромиси и дипломатически комбинации ще продължи следвоенното възстановяване на Сирия. Сега тя е една разрушена в буквалния смисъл на думата държава с население, намаляло с около една четвърт в сравнение с предвоенния период.
Щетите
Липсват точни данни колко е коствала войната на Русия, Турция и Иран. По изчисления на руската информационна компания „РосБизнесКансълтинг” всеки един ден от военната операция е струвал на Русия средно 156 милиона рубли (100 рубли = 2,88 лева), т.е. общо около 125 милиарда рубли досега. За над две години бойни действия руската армия претърпя умерени загуби: остана без 4 изтребителя (два от тях паднаха в морето след неуспешни опити за кацане на самолетоносача „Адмирал Кузнецов”, един излезе от пистата на базата в Хмеймим и един беше свален от Турция) и без три бойни вертолета. Убити са, по сметки на Ройтерс, 76 руски бойци.
Няма достоверни данни за турските и иранските загуби, но и двете страни едва ли са дали общо повече от няколкостотин убити военни.
Загубите за Сирия са колосални. Близо 500 хиляди души са загиналите, 117 хиляди се смятат за безследно изчезнали. Над 10 милиона души (при население от 22 милиона) са били принудени да напуснат домовете си, 4,8 милиона са потърсили убежище в чужбина, сочат данни на ООН. Унищожени са около 3 000 училища, 400 болници, а за възстановяването на разрушената инфраструктура ще са необходими по най-скромни изчисления поне 80 милиарда долара. Множество паметници, включени в Световното наследство на ЮНЕСКО, са унищожени и загубени завинаги за човечеството.
„Отсъстващите” играчи
Сега всички са съгласни, че решението на сирийския въпрос трябва да бъде политическо, въз основа на компромиси между противоборстващите страни. Под „страни”, естествено, се разбират не само Асад и различните противостоящи му групировки в Сирия. Така че компромис и баланс трябва да се намери и за външните играчи, участващи под една или друга форма в сирийската гражданска война, но непредставени на срещата на „тройката” в Сочи. Става дума преди всичко за САЩ, ЕС, Израел, Саудитска Арабия и Катар. Проблемът тук е, че те засега остават извън този процес на следвоенно устройство на Сирия, чийто двигател е „триумвиратът” от Сочи.
Създава се впечатление, че САЩ някъде се „поизгубиха” в сложната околосирийска плетеница. От Вашингтон идват противоречиви сигнали – за конфронтация с Иран, за спиране на подкрепата за иракските кюрди, но за подкрепа за сирийските кюрди, което особено дразни Турция. Това показва, че най-силната в света държава, особено след избора на Тръмп, вероятно няма ясна концепция по сирийския въпрос и е в период на търсене на формулата за ефективно включване.
За Евросъюза е просто неудобно да се говори, той тотално отсъства от сирийското урегулиране. Изглежда основният интерес на Брюксел е потокът от бежанци да секне, тъй като именно бежанската криза предизвика особено неприятния изблик на европейски краен национализъм. Но дори потокът да секне, то самият ЕС няма почти никакъв принос за това, освен няколкото милиарда евро, платени за омилостивяването на Ердоган.
За Тел Авив ситуацията не е еднозначна. За него от една страна е по-добре, че Асад остава на власт, иначе щяха да го сменят смъртоносните врагове на евреите – ислямистките радикали, а Израел си има достатъчно ядове с тях дори само в Газа. От друга страна за Тел Авив е крайно неприятно, че заедно с Асад в Сирия остава и Иран, при това със засилени позиции. Затова Израел усилено комуникира с Москва, надявайки се тя да слага юзди на прекомерните амбиции на аятоласите в Сирия.
Саудитска Арабия се оказа в изолация към края на конфликта. А именно нейната подкрепа за ислямистите изигра важна роля особено в началото на боевете в Сирия. Саудитците през цялото време залагаха на продължаването на гражданската война, тъй като съзираха в нея елемент от противостоенето с основния регионален съперник – Иран. В крайна сметка саудитското кралство се оказа на загуба: Ислямска държава е унищожена, другата подкрепяна от нея групировка – „Ан Нусра”, е изключена от бъдещото политическо договаряне за Сирия. Губещ е и Катар, тъй като неговият фаворит – ИДИЛ – претърпя пълен разгром.
Наивно е тези „отсъстващи” играчи, особено САЩ, да се отписват. Не може да се очаква от тях да се откажат от борба за интересите си. Така че вероятно предстоят какви ли не изненадващи ходове и маневри, които в един момент могат да торпилират афишираното единство на „триумвирата”. А то далеч не е така желязно, както изглежда.
Орел, рак и щука
Триумфиращата „тройка” сега излъчва сигнали за единомислие и единодействие. Но те едва ли ще бъдат дълготрайни. Твърде различни и дори разнопосочни са интересите на трите държави, колкото и да ги обединяваше стремежът да бъде запазена целостта на Сирия.
Позицията на Русия е очевидна – тя претендира за военна победа, която да превърне и в политическа. На Москва й е необходимо максимално бързо постигане на политически компромис между сирийските групировки (а значи и със стоящите зад тях външни фактори), за да придобие статута на регулировчик и посредник в разрешаването на следващите неизбежни конфликти в Близкия изток. Т.е. ако не да отнеме този статут от САЩ, то поне да се „изравни” с тях по тежест и да се настани трайно в региона. Затова Москва търси баланс между интересите и комуникира не само с Турция и Иран, но и с Израел, Саудитска Арабия, опитва се да въвлече в диалог и Тръмп.
Целите на Анкара и Техеран не са толкова мащабни, но ще ги бранят с нокти и зъби.
На Турция в Сирия й е необходимо не толкова отстраняване на Асад, колкото отслабване на кюрдите. Най-добре за Анкара ще бъде, ако и Русия ги признае за терористи, за да не получат те място и роля в преговорния процес. Всяка идея за кюрдска автономия (което не е неприемливо за Асад и Путин и се подкрепя от САЩ) се приема от Турция като заплаха за териториалната й цялост.
Това, от което най-много се опасява Ердоган, е в един момент Москва и Вашингтон да не се споразумеят зад гърба му за кюрдите, признаци за което се появиха след разговора на Тръмп и Путин във Виетнам и последващия руско-американски меморандум за Сирия. А споразумяването например за кюрдите лесно може да стане компонент от едно цялостно руско-американско сдобряване в близко или по-далечно бъдеще. Предстои да се види и друго – дали заиграването на Анкара с Москва е част от някаква дългосрочна стратегия или е елемент от характерен ориенталски блъф в надцакването със САЩ и НАТО напоследък.
Иран смята, че смисълът на войната срещу Асад, подкрепяна от Запада и сунитските държави в региона, е бил Сирия да бъде откъсната от иранската сфера на влияние. И сега, бидейки победител, не смята да търси компромиси с победените сунити, освен по изключение с Турция, която вече не е и сред победените. Тази ортодоксалност ще създава проблеми в хармонизирането на отношенията на Техеран с Москва, която търси по-общ баланс.
Особено не се харесва на Иран стремежът на Русия да се съобразява с израелските интереси, вкл. да не допусне установяването на ирански военни обекти в близост до окупираните от Израел Голански възвишения. Не се харесват на Иран и контактите на Русия със заклетия враг – Саудитска Арабия, с Катар, дори с Египет. Но и на Кремъл не му е необходима една иранска доминация в Сирия, не затова хвърли толкова сили и средства в защита на Асад.
Тези противоречия в „тройката” рано или късно ще избият на повърхността. Така че ще е любопитно да се види кой ще се смее последен, още повече че и Америка рано или късно ще се окопити.
