Местното самоуправление и функционирането на местната власт с основание могат да се определят като един от основните стожери на демокрацията. Въпреки големите национални особености, този извод се потвърждава от практиката и резултатите на демократичната уредба във всички развити общества (или поне в западните такива). И обратното – където местното самоуправление е слабо или деформирано, неустойчива и неефективна става демокрацията като цяло. Това е един от основните проблеми на българското общество.
Без да подценяваме пороците и дефицитите на институциите на национално равнище, през последните години българските местни общности и техните институции бележат видим процес на деградация, който в някои отношения води до възраждане на неофеодални порядки. Един или няколко души господстват в общините и се разпореждат с техните ресурси (а оттук и със съдбините на жителите им). Демократичните процедури на избор, отчетност и контрол изпълняват единствено ролята на смокиново листо.
Последиците от тази негативна тенденция са многопосочни, но еднозначно негативни. Кражбите и злоупотребите са огромни, но още по-страшна е ерозията на доверието на хората във възможността по демократичен път да изразяват и защитават правата и интересите си. Явлението е не само вредоносно, то е истинска болест в напреднала фаза, която изисква радикални и неотложни мерки. Те обаче биха били ефективни само, ако са адекватни на истинските причинители на болестта.
Първата причина е всеобхватна и засяга цялата институционална уредба на българското общество. В нея има прекалено много автономия и прекалено малко инструменти за отчетност и отговорност пред обществото. Не работят механизмите за взаимен контрол и сдържане на злоупротребите с власт. Демокрацията бе приложена като закон на джунглата, където правото е на силния (в различните обществени измерения на силата).
Това е особено ясно изразено на равнището на местното самоуправление и местната власт.
Често се изтъква, че у нас реална децентрализация няма, и това донякъде е вярно. Донякъде, защото децентрализацията означава към по-ниските нива да се прехвърлят не само правомощия и ресурси, но и отговорности, обезпечени с работещи механизми за контрол и санкции. Особено важно е да се подчертае, че става дума за механизми, които да бъдат прилагани не само отгоре надолу, от централната власт, а главно такива, които да са на разположение на гражданите по места. Сега местните общности нямат почти никаква възможност да възпрат група самозабравили се местни феодали, които практически контролират всички лостове за влияние. Те станаха достатъчно силни, за се опълчват и срещу институциите на държавата.
Слабата ефективност на контрола отгоре се дължи и на друга причина. Израждането на местното самоуправление е продукт преди всичко на ерозията и мутациите на българските политически партии. Локалният управленски феодализъм стана реалност, защото партийните ръководства загубиха капацитета да разработват и провеждат убедителни за обществото политики, а оттук – и авторитета си. Партийните лидери започнаха да отдават местната власт „под аренда”, в замяна на подкрепата за запазване на собствените им постове.
Оказа се, че този подход не само е порочен, но и породи нови негативни явления. Бързо се разпространи склонността местните партийни структури да се ръководят единствено от конюнктурните си интереси, свързани с устройване на тесен кръг от хора в общинската власт. Това доведе до абсурдни коалиционни съглашения, често в пълен разрез с политиката на национално равнище. Всеки е готов да се спогоди с всеки, стига това да го уреди и задържи във властта. Принципът е ясен – „аз на тебе, ти на мене”.
Следващият етап бе логично неизбежен – нароиха се т.нар. местни партии и коалиции, които не представляват нищо повече от политически крила на групи от консолидирани икономически интереси. Порочният кръг се затвори. Партийните ръководства в центъра вече са принудени да се съобразяват с местните интереси, защото без тях не могат да запазят позициите си в органите на представителната демокрация.
Накрая, мутиралата същност на демократичното самоуправление намери израз и на процедурно равнище. Местните избори отдавна не са нито честни, нито демократични, а какво остава за националните. Няма кой да противодейства на купения и контролирания вот, нито на агресивния натиск върху суверенната воля на хората. От година на година положението става все по-уродливо. Няма и особено желание да се промени тенденцията на упадък, защото е добре известно, че у нас който контролира местната власт, има много по-големи шансове да спечели и централната.
Тези нерадостни констатации би трябвало да събудят защитните сили на обществото и то точно сега – около година преди следващите местни избори. Има смисъл да се започне с обществен натиск за пълен и точен отчет на всеки местен орган на властта, а всяка съмнителна практика или неаргументирано решение за изразходване на публични ресурси да се осветяват без колебание. С надеждата, че така ентусиазирано рекламираните нови антикорупционни политики и структури ще започнат най-после да оправдават обществените очаквания. Освен това, става неотложна необходимостта от цялостна реформа на местната власт и местното самоуправление, която да реши не само посочения, но и редица други натрупали се проблеми.
