СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Мирела Иванова: Поезията е щастлива и едновременно много опасна участ (ВИДЕО)

Мирела Иванова е част от българския литературен живот от 1977 г., когато дебютира със стихове в ученическото списание „Родна реч“. През 1985 г. излиза първата й книга – „Каменни криле“.

Следват стихосбирките „Шепоти“(1989), „Самотна игра“(1990) и „Памет за подробности“ (1992), която е удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели.

Нейни текстове са преведени на над осем езика, а творбите й намират място на страниците на най-големите европейски вестници. През 2000 и 2004 г. издателство „Вундерхорн“ в Хайделберг публикува двете й „немски“ поетични книги – „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“.

През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа „Херман Ленц“, а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом „Вила Конкордия“ в Бамберг.

След книгите „Бавно“ (2009) и „Любовите ни“(2012) Мирела Иванова прави своеобразна 6-годишна пауза, за да ни изненада тази пролет с най-новата си стихосбирка „Седем. Стихотворения (с) биографии“. От края на 2016 г. Мирела Иванова е драматург в Народния театър „Иван Вазов“.

Последната й стихосбирка става и най-награждаваната й. За нея поетесата получава Литературната награда на София, наградата на НДК и Литературен клуб „Перото“ и наградата „Николай Кънчев“.

Г-жо Иванова, в момента в София се провеждат две от най-големите литературни събития на годината – Панаирът на книгата и Международният литературен фестивал. Какви са акцентите тази година?

Да, това наистина са две от най-значимите литературни събития. Коледният панаир на книгата е с дълги традиции – едно много оживено и одухотворено място в Националния дворец на културата, шест етажа с книги и прекрасна атмосфера с много, много хора.

Заедно с това в рамките на Коледния панаир се провежда и Международният литературен фестивал, който тази година има като фокус четири немскоезични страни – Германия, Австрия, Швейцария и Лихтенщайн. Гостуват много интересни писатели, програмата е изпълнена с дискусии, с четения.

Достатъчно е да спомена няколко имена като почти модерния австрийски класик Роберт Менасе, познат у нас с доста преводи, една изключително интересна авторка от Германия – Марион Пошман, която пише и стихове, и романи. Има вече два преведени романа на български.

Могат да се изброят още много имена и още много теми, по които се говори на тези дискусии. Радостното е, че и българските автори присъстват на тази сцена на немскоезичния литературен свят напълно еманципирано и със свои заслужени успехи.

Вие активно превеждате немскоезична литература. Как се приема тя в България , къде е мястото й тук и къде пък е мястото на българската литература в немскоезичните страни?

Да внесем една корекция. Аз превеждам главно поезия. Не съм истински германист или преводач, но действително имам зад гърба си десетки заглавия и имена на значими немски поети, които дишат и живеят на български, благодарение на моите усилия и посветеност. Може би е достатъчно да спомена имена като Зара Кирш,Херта Мюлер, Уве Колбе, Ернст Вихнер, да не изброяваме нататък.

Немската литература и немската култура винаги са имали традиционно запазено място в българския духовен живот още от следосвобожденско време. Един от най-знаменитите им пропагандатори Пенчо Славейков. След това Гео Милев се завръща, изпълнен с експресионистичните тежнения на времето. Той е един истински немски възпитаник, който също прави много за популяризирането й. Тази традиция се утвърждава до днес.

Ние разбира се имаме знаменити германисти преводачи, които са направили твърде много за това ние да познаваме немскоезичната литература.

Българската литература също не е непозната. Не казвам, че тя е преуспяла в своите преводни превъплъщения на немскоезичния пазар, но все пак за тази кауза работиха знаменити имена като Норберт Рандов, Херман Хербут, а сега работят Габи Тиман, Томас Фрам, Инес Себеста, Андреас Третнер. Това са българисти, които наистина обичат нашата литература и са й посветени.

Има няколко имена, които в последните 20 или 30 години се утвърдиха на общата германоезична сцена, но е нескромно да ги изброявам, защото сред тях е и моето име. Все пак ще кажа, че и Теодора Димова, и Георги Господинов, и Алек Попов, и Владимир Зарев с трилогията си и с романа си „Разруха”, които са издадени и в твърди, и в меки корици в престижни издателства допринасят за това българската литература да присъства с модерните си образци на сцената на немскоезичния пазар.

Нека да поговорим и за Вашето творчество – тази пролет излезе последната Ви стихосбирка „Седем. Стихотворения (с) биографии”. Как се прие тя от българската публика? Знаем, че Вие сте един от най-награждаваните български поети – какви награди получи книгата и какво Ви водеше докато я пишехте?

Слава Богу, освен от най-награждаваните, съм и от най-четените български поети, макар че звучи малко парадоксално, все едно е умряла циганката, която ме хвалеше.

Във всеки случай е важно да подчертая, че тази книга е изключително съдбовна за мен. Аз я обмислях, мечтаех, копнеех много дълго, а тя се случи почти изведнъж, благодарение на издателска къща „Хермес” и на моя прекрасен редактор Валентин Георгиев. Това е книга, която наистина е много обмислена, много знакова и за мен тя като че ли е другата моя словесна същност.

Аз пиша и публикувам от ученическите си години и поетичните книги винаги са били изключителни събития в личния ми живот – една важна равносметка, че оставам във високото на думите, че преодолявам доста по-лесни съблазни, за да избера и напиша тъкмо по този начин тъкмо тези стихотворения. Струва ми се, че този тип посвещение на думите ме съхрани и като човек, не само като автор.

Книгата имаше великолепна премиера в Народния театър на камерна сцена с участието на седем прекрасни актриси и от тогава живее своя великолепен и много интересен живот, защото книгите имат свой отделен живот.

На първо място бях много щастлива да получа за „Седем” Литературната награда на София. София е моят роден град, аз съм родена в Първа градска болница и винаги много съм обичала този град, преброждам го и сега. Винаги с радост се връщам и знам, че това е моето място. Но още по-важното е, че тази награда ме зарадва най вече защото София е и мястото на моето начало, на прохождането на думите в мен.

Многократно, още в ученическите си стихове, пиша за нощните улици, за нощните самотни тротоари. Въобще градът, атмосферата, динамиката му, която тогава съвсем не беше толкова стресова и прекрасна като днес, ме изградиха като един градски човек, градски поет, поет на големия европейски град. Затова наградата на София наистина за мен е знак, че аз съм останала във верния път от всички възможни пътища, които можех да избера.

Наградата на НДК и на литературен клуб „Перото” също ме радва, защото „Перото” се превърна в най-живото и атрактивно литературно място в столицата ни. От години съм мечтала София да има такова място. Аз твърдя от личен опит, че там се събират и с часове престояват и разлистват книги много млади хора. Такова място, такъв литературен център липсваше и сега той вече е създаден, вече работи успешно и дава тези награди за различни литературни жанрове. Наистина съм щастлива, че бях удостоена с наградата за поезия на „Перото”.

Третата награда, която също не е по-малко важна, а може би е и най-важната, защото е най-сантименталната за мен, това е наградата на името на поета Николай Кънчев. Тази награда се връчва за седми път от съпругата на поета Федя Филкова на традиционния поетичен Никулден всяка година на 6 декември – един много красив, много одухотворен поетичен празник. Наградата се дава за нова съвременна българска поезия.

Наградата „Николай Кънчев” по тази и по много други причини е най-чистата литературна награда у нас, но не само това ме вълнува. Вълнува ме фактът, че Николай Кънчев е първият голям жив български поет, когото съм видяла на 16 години по време на един семинар на ученическото списание „Родна реч”, от чиито страници и от чиято рубрика „Първи стъпки” започнахме всички ние – съвременни български интелектуалци, писатели, дипломати. Едно много хубаво списание, което за съжаление си отиде.

Това списание организираше семинари с преглед на годишната продукция и тогава Николай Кънчев изнесе един доклад, един обзор на поезията и посочи и избра моите стихове. От тогава са минали 40 години и ето, с наградата на неговото име кръгът се затваря. А много важно е кръговете, които се затварят, да приличат на ореоли и да кръжат над думите.

Както казахте и Вие, пишете и публикувате от ученическите си години – като погледнете назад как се промени творчеството Ви?

Творчеството ми е много странна дума, да речем стиховете ми или жанровете, в които работя или думите. От една страна се отне част от много характерния за младостта пламенен, съдбовен на живот и смърт патос на моите думи. Но патосът като високо чувство, като високо усещане, вече преработен през модерното, остана, слава Богу.  Защото патосът принадлежи на поезията, за да бъде и чувствена, и силна, и въздействаща.

Стихотворенията ми се променяха заедно с мен и все пак, подобно на мен, те приличат в своята цялост, в своята стилистика на един и същи поет, който винаги се движи на границата между трагизма и иронията.

Имах достатъчно кураж във времето да отворя напълно същността си, сетивата си към случващото се, да не се уплаша от изповедността, включително и от изповедността, която разказва трескавия ни всекидневен живот, но художествено преработен. Струва ми се, че този съхранен автентизъм на думите винаги ми даваше кураж да държа главата си над водата, да вървя изправена и да не спра да работя посветено за поезията.

Много е трудно да бъдеш поет – до непосилие, защото си поет в избрани неназовими мигове, а не всеки ден или всеки миг. Това е едно особено състояние, което буквално те взривява отвътре. А от друга страна, така както те взривява и разрушава, то те и преподрежда и преподрежда света в думи.

Това е една щастлива и едновременно много опасна участ – да бъдеш посветен на думите, защото живееш едновременно и в реалността, и във всички мистериозни, трагически и много болезнени светове на духа.

Но ще кажа, че за да се спасявам понякога от самата себе си и от поезията, аз реших да обърна поглед и към други жанрове. Издадох два сборника с разкази, една голяма книга с публицистика. Бих я определила като поетика на политиката. Казва се „Площад България” и също излезе в издателска къща „Хермес”. Това са мои текстове, писани в продължение на 13 години за българската редакция на „Дойче веле”.

В продължение на 13 години всяка седмица без прекъсване правех своя коментар за настоящето и се получи нещо като публицистичен роман, фрагментиран разбира се, и не хронологично подреден, но обобщаващ в тази книга нашето българско съществуване след промяната.

Поезията от една страна е свръх багаж, който мъкна. От друга страна е много важен начин да усвоя свободата, да живея в нея без да злоупотребявам с нея. От трета страна ми дава толкова сили, че да обърна поглед и към други жанрове, в които също да напиша успешни книги.

Вие сте и драматург в Народния театър и го познавате отвътре. Съумява ли той според Вас да създаде такъв продукт, който да привлича и младите хора?

Ще говоря съвсем пристрастно за Народния театър, който се радва на толкова много публика, на колкото не се е радвал от години. И на трите сцени на театъра в момента наистина кипи едно творческо оживление. Има представления, за които билетите са свършили за два месеца напред.

И накрая, нека да поговорим за свободата на словото. Как се промени през последните 10 години из заслужено ли е 111-ото ни място в класацията на „Репортери без граници”?

Свободата на словото е най-големият подарък, който получихме заедно и без да положим кой знае какви усилия. Защото свободата на словото е част от всеобщата свобода, която ни бе подарена, благодарение на промяната през 1989 г.

Свободата на словото е много голяма и непосилна за всекиго отговорност. Тя не е разграден двор, не е мегдан, на който да се изтъпаниш и да псуваш наляво и надясно, да ругаеш и да обиждаш. Тя е едно изключително на всеки един поотделно и на всички нас, което трябва да се пази с много мисъл и с много любов.

Тя включва на първо място почтителност към българския език, към неговата невероятна експресивност, към богатството му, към това да опазим този език и по този начин да опазим и мисленето си с далечни хоризонти.  Този език е одухотворен, на него са създадени велики творби, но той изразява и нашата национална същност.

Струва ми се, че свободата на словото бе разбрана погрешно и с нея до голяма степен бе злоупотребено именно от тези, които трябваше да опазят думите, да опазят техните далечни хоризонти, техните многосмислия и смисли и чрез тях да издигнат нависоко и самия живот.

Ако има някакви нарушения и непочтителност, омерзителни опити да бъде ограничена свободата на словото, струва ми се, че това не идва някъде отвън. То е кодирано в нас самите – във всеки един, който злоупотребява с тази свобода.