У нас обикновено говорим за политика и икономика (с предпочитания към макроикономиката, защото там картината винаги е розова) и много по-малко за социални въпроси. Социалното е „разход“ за държавата и излиза в едрия шрифт на новините, когато се е превърнало в проблем – протестът на майките на деца с увреждания, ромското включване, демографската криза. Но нека не забравяме – проблемите имат причина и тя се нарича липса на политика. Именно дефицитът на адекватни действия от страна на управляващите към чувствителни групи, води до възникването на кризи. За съжаление, подходът на държавата е тези случаи да се заметат под килима, за да „се махат“.

Днес говорим за това, че много млади хора напускат България и че в годината, в която безработицата според статистиката е рекордно ниска – около 4% – липсва работна ръка. Но да се запитаме – какво се прави, за да не напускат младите хора страната? Отговорът е „нищо“.

Преди около 8 години, когато имаше икономическа рецесия в резултат на световната финансова криза, на младите висшисти от най-високо ниво беше препоръчано да станат овчари, а който не е съгласен – беше обявен за мързелив и претенциозен. (Така по времето на Тодор Живков беше решен проблемът с турското малцинство у нас – в края на Възродителния процес, турците бяха посъветвани, ако не са съгласни със смяната на имената, „да си вървят в Турция“.)

Горе-долу същото е внушението и сега: който не е доволен от нещо, да се маха. През 2011 г. за управляващите не беше ясно, че родените, отраснали и получили образованието си в градовете, не разбират от отглеждане на животни и няма да се почувстват на мястото си като пасат овцете. Погледнато държавнически, не е много смислено да се изпращат хората, за чието образование са инвестирани обществени и лични средства и време, да вършат нискоквалифициран труд.  Преди 8 години обаче управляващите „решиха“ проблема с мястото на едно поколение, като го пратиха да пасе овцете. Тогава вървеше една реклама по телевизиите „Pepsi – изборът на младото поколение“.  В социалните медии някой преформулира посланието като въпрос и отговор: „Какъв е изборът на младото поколение в България?“ Отговорът беше: „Терминал 1 или Терминал 2“. И беше болезнено точен.

Много хора напуснаха страната, защото не виждаха мястото си в нея. Сега тези, които ги натириха, искат да ги върнат обратно. Преди 8 години ги нарекоха „мързеливи“, сега ги обвиняват в алчност и безродие. Все едно. И за разкош организират рекламна кампания на живота в България, но едва ли някой вярва на държавната пропаганда.

Действия и политики за младите – никакви. Да започнем със студентските стипендии – когато ги има са около 115 лв. месечно (плюс-минус 20 лв. в зависимост от специалността и учебното заведение). С тези пари младежите могат да си купят карта за градския транспорт, да изпият по 1 кафе на ден и да си вземат няколко сандвича.  Останалото трябва да се плаща от родителите, а освен издръжката на порасналите деца с пораснали нужди, сметката включва още пари за семестриалните такси (лъжа е, че висшето образование е безплатно у нас! То е безплатно, ама в Норвегия, Швеция или Дания, където учат много български студенти). Освен това родителите плащат и за учебниците, необходимите пособия или униформи (медиците) и т.н.

Задължителните стажове са формални и безплатни, т.е. документите се заверяват „проформа“ или в случаите, когато това не е така, студентите полагат доброволен труд, за който не получават заплащане.

Разбира се, има и алтернативи – студентските бригади в САЩ, откъдето след 3 месеца, някои български младежи и девойки се завръщат с пари за цял семестър. „Бях миналата година“, разказва Далия, студентка по икономика от УНСС. „И догодина пак ще замина“. Далия е работила в „МакДоналдс“ и допълнително – като касиер в лунапарк. „Скъсах се от работа“, допълва тя: „Но имаше защо. Сега ще си изкарам спокойно учебната година“. „Ура!“ – радвам се тайно аз. Значи българските младежи не се мързеливи, а демотивирани.

Ако Далия и други млади хора като нея получаваха по-високи стипендии, например по 1000 лв., срещу условието редовно посещение на лекции и успех поне 5.00, вероятно нямаше да се налага да пътуват до САЩ, за да си изкарат пари за семестъра.

За да се плащат такива пари от бюджета, трябва и държавата да има гаранция, че хората ще останат поне няколко години в България. Сделката звучи справедливо, макар че в скандинавските страни няма условие да „останеш“ срещу безплатното (ама наистина) образование и далеч по-високите стипендии, за които няма деление на „свои“ и „чужди“. Правилата важат за всички граждани на ЕС, без значение от коя страна идват.  Освен това, ако аз лично сключа „договор“ с държавата, че няма да я напускам за „Х“ години, ще искам държавата да ми гарантира работа по специалността на заплата, по-висока от стипендията. (А това означава корекция на минималните осигурителни прагове – парлива тема за работодателите).

В момента, според официални данни на МОН, голяма част от младите висшисти работят като продавачи, поради липсата на възможности за друга реализация. Заради значителния размер на сивата икономика (около 14% от БВП), големите инвестиции в България през последното десетилетие не са по посока на машини и оборудване или на икономика, базирана на знанията, а към строителство и в частност – на молове.  Разбира се, системата със стипендиите и договора за ненапускане на страната за известно време, може да се компрометира и ако младите хора останат незаети или се включат в т.нар. гиг-икономика. Все повече от родените след 90-те не искат да работят по цял ден пред компютъра, срещу фиксирана заплата. Вместо това, те предпочитат почасова заетост или самостоятелен интернет бизнес, например продажба на козметика, хранителни добавки, тренировки, частни уроци и т.н.

За младите хора у нас липсват още достъпни жилищни кредити, социална защита за майките, места в детски градини и подходящи училища за децата. България е страната с най-дългото майчинство в ЕС – наследство от социализма, с което се изчерпва политиката към майките. Майчинските за втората година са замразени от известно време на 340 лв. (при 321 лв. праг на бедността), а жените с малки деца са нежелани за повечето работодатели, поради изискването да си тръгват в определено време от работа и поради евентуалните болнични за детето. Разбира се, те могат да наемат някой, който да им взема детето от детската градина, но това е скъпо удоволствие и малко жени у нас могат да си го позволят.

Някой ще каже – социалните политики искат пари, а пари нямаме, защото сме бедна държава. Съгласни сме напълно, че политиките, насочени към обществото са скъпи, но не сме чак токова бедни – ако не всички, то поне част от нас. Освен това социалните плащания  в краткосрочен хоризонт са разход, но в дългосрочен – инвестиция, тъй като са насочени към хората. А пари има: в началото на годината тихом-мълком кабинетът изхарчи рекордните 3.5 млрд. лв. – бюджетен излишък за 2018, без да се допита до НС. И още пари ще влязат в хазната, ако бъде свита сивата икономика. За 2017 тя е била в размер на 11 млрд. евро или с 30% по-голяма от разходите в държавния бюджет. Така че пари има, но отсъства политическа воля.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!