Като ученик в самоковското училище „Христо Максимов“ (основано през 1840 година) и по-късно – в самоковската гимназия „Константин Фотинов“, четях. Много. Живеех си в село Драгошиново, което го прекръстиха на ДрагУшиново, и ходех в библиотеката да си взимам книги.

Там имаше два отдела. Единият – общ, а другият – за приятели и роднини на библиотекарката. Ама аз си карах наред. Така попаднах на книги, които са ме формирали – „Цялото кралско войнство“, „Дълго и щастливо“, „И ангелите там не смеят да пристъпят“…

И други такива.

Попаднах на Торнтън Уайлдър. „На осмия ден“.

Етапен.

Тогава съм го чел на повърхността.

Сюжетът почти няма значение.

Идеята е проста. За седем дни Бог е направил Света.
Какво правим на осмия. Нещо ни е дадено. Отгоре. Какво ние сътворяваме после.

Изобщо – преосмислям минали четения. Например като студент ми се струваше абсолютно безсмислено реченото от Камю. Единственият сериозен проблем пред човека е за самоубийството. Днес, не окончателно – го мисля така: как ще живееш, ако знаеш кога ще умреш.

И други такива.

А сега. Какво направихме на осмия ден.

След като светът беше сътворен.

На 10 януари 1997 българите се разбунтуваха, прозряха измамата, уплашиха се за себе си и децата си и обсадиха Народното събрание. През нощта милицията би беззащитни хора. Нямаше връщане.

Жан-Виденовите комунисти, днес приемани от мнозина като заблудени праведници, бяха докарали България на ръба на катастрофата. Даже отвъд. Няма пари, няма хляб, колапс.

България излезе на улицата, спря безумието.

Дадохме всичката власт на СДС и на Иван Костов. Чудовищно, никога непостигано мнозинство от 135 депутати и още поне 30-40 в кучешка поза. (Ганчев, Томов, неизбежното ДПС).

Какво направихме на осмия ден?

Отговорът е виден.

Прекрачихме в Европа.

Но защо.

Пак са тук.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!