Има две големи неверни внушения във връзка с Председателството на европейския съвет:
Първо, то не е нито въпрос на късмет, нито на заслуги, а (беш)е известна величrна в българския и европейския календар много отдавна.
Второто „много отдавна“ като че ли е причината да не си спомняме, че не днес и не за първи път сме начело със свое председателство на висока международна трибуна. На 25 юли 1992 г. българският министър на външните работи Стоян Ганев оглави Общото събрание на ООН. При това постът не му се полагаше рутинно. Той беше избран от Източноевропейската група, която беше наред да определи председател на 47-та сесия на ООН. А авторът на този текст, беше настоятелно канен от Стоян Ганев да му стане заместник, но отказа да напусне директорския пост в БТА, зачитайки волята на колегите си, на които го дължеше ( Ганев явно не знаеше, че в самия край на 1991 г. Филип Димитров беше предложил най-напред на моя милост да изпълнявам длъжността външен министър, а той да бъде титуляр, съвместявайки поста с ролята на министър-председател).
Не че вещая подобно бъдеще на Бойко Борисов, но Стоян Ганев, „надживявайки“ кабинета на Филип Димитров на международния си пост, отмъстително беше освободен като депутат от новото парламентарно мнозинство в София и след това звездата му залезе на Запад ( в САЩ). За кратко изгря отново в обкръжението на Сакскобургготски в София, но отново помръкна заедно с „харизмата на царя“ ( на когото харизаха едни имоти в качеството му на премиер и това вбеси българската публика).
Ние сме „царе“ да забравяме уроците на историята и дори собствените си успехи в името на самозаблудата. Ето защо не е странно, че се заблуждаваме колко сме важни в ролята на разпоредители с Председателството на най-могъщия икономически съюз на света. А че ни обръщат повече внимание от обикновено, е факт. Но дали е за добро да ни сложат под микроскопа и да изпълняваме ролята на жабата по време на дисекцията?
Ще се справим, предполагам. Да забавляваме чужденците е нещо, което умеем още от времето на Балкантурист – боси нестинарки и полуголи юнаци, готови да скочат в януарски води да вадят кръста, у нас има достатъчно. Въпросът обаче е как ще извадим горещите кестени от ледения огън на обвиненията в корупция.
Първият такъв кестен вече ни прехвърли обратно самият Юнкер, най-активният участник в прегръдките и целувките с Бойко Борисов, с когото си разменяха сърчица чрез телефоните миналата година. Юнкер, на чието име е кръстен планът за европейската финансова подкрепа за България ( нещо като „план Маршал“, но не съвсем), попари управленския ентусиазъм на финансовия министър Горанов за влизане на България в чакалнята на еврозоната още тази година. Юнкер безцеремонно затръшна вратата на чакалнята, заявявайки, че оценява усилията ни, но че те не са достатъчни. България не е готова за това, отсече той още преди фанфарите около встъпителните речи на откриването на Председателството да са отзвучали.
Трябва да се признае, че поне по линия на руския натиск върху България „на първо четене“ евростълпотворението в София има леко възпиращ ефект на този етап. Самата Лиляна Павлова беше принудена да се съобрази с европейското единство и ден след изявлението си пред ТАСС , направено в навечерието на откриването на Председателство, че падането на санкциите срещу ( списък от приближени на ) Кремъл ще бъде включено в дневния ред на обсъжданията в София, бързо се коригира. Ден по-късно тя изрично подчерта, че не планираме подобна инициатива.
В този танц от стъпка напред и две назад се включи и премиерът Борисов. Усетил, че май попрекали с обвиненията към ЕС в лицемерие по повод десетилетното отлагане на преговорите с Турция за членство на евразийската държава в ЕС, Борисов обясни в последвало интервю, че с ЕС нямаме различия по отношение на Турция ( и илюзии, относно присъединяването й).
Трудно е за вярване, че съдбата на британското напускане на ЕС ще се решава в София, но след като сме изтеглили този Черен Петър ще трябва да предоставим територията и названието на столицата си – в случай, че се стигне до споразумение и някой реши да го нарече „Споразумението от София“. Колкото до експертизата, при целия си патриотизъм, не мога да заподозра, че Тереза Мей и Ангела Меркел ще питат за съвет Бойко Борисов. Би прозвучало като във вица за полковник Леонид Брежнев, когото Сталин повикал в разгара на войната с Германия да реши един негов спор с Жуков в Москва.
Беше ни трудно да свикнем с мисълта, че сме част от Запада, а сега трябва да възприемем и новата си роля на посредник между държавите от Западните Балкани. Този мотив несъмнено ще доминира всеки път, когато не искаме да се говори за корупция, престъпност, липса на реформи в съдебната реформа и прочее „подробности“ от минирания с пропуски, грешки и престъпно нехайство български политически пейзаж. Да, може да не сме светци по отношение на корупцията, нито да светим с напредничавост в другите споменати области, но пък на западнобалканския фронт имаме нещо ново за казване: дайте да се помирим и да вървим заедно напред!
Доколко Русия ще се примири с такова помиряване, което я заплашва с по-нататъшна европеизация на вековния й заден двор, предстои да видим. Първият заместник-министър на външните работи на Русия Владимир Титов, познавач на българския терен от пребиваването му тук като посланик ( 2000-2004 г.), вече е обсъдил „мероприятия“ за тази година с посланик Бойко Коцев, несменяемия любимец на Кремъл, над когото по руска препоръка президентът Радев е опънал чадъра на незаменимостта.
След толкова години на Русия в България и години на Москва в София Путин няма лесно да допусне „полугодие на Европа“ в България без някоя нова руска хибридна магария – като например обявяването на граф Игнатиев за „баща на българската нация“, за което бивш(?) служител на Руския институтит за стратегически изследвания ( РИСИ) готви специална книга ( на която авторът на тези редове смята скромно да отвърне с истината за Игнатиев и истинските руски цели спрямо българския плацдарм към Проливите).
Предстои ни интересно европредседателство – дано да не е като по китайската мъдрост, според която е лош късмет да живееш в „интересни времена“.
