Има само един ориентир със задна дата, по който можем да си отговорим на въпроса защо обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. беше сред най – премълчаваните и демонизирани чрез еднозначно негативни оценки на Фердинанд събития от българската история преди демокрацията да споходи страната ни пред близо 30 години. Вижте само кой е бил най – възмутен в България, че страната се е отървала от васалния си статут спрямо османската империя!

Това са българските русофили. Много били ядосани, че с обявяването на независимостта Царство България наврежда на интересите на …славянството ( не само на Русия, но и на ревнуващата Сърбия).

Казвам, че им само един начин за ориентация, защото продължаваме да сме дезориентирани в оценката на това събитие и най-вече в тълкуването на известните ни факти, довели до него. То се лута между двете крайности – от незаслуженото пълно отрицание и заклеймяване на заслугите на Фердинанд Кобургготски, до тяхното надценяване. И тук отново трябва да си дадем сметка не толкова за отговора на прословутия въпрос от правото “ кому е изгодно“, колкото до простичкото: защо?

Защото не знаем. Историци, като Цочо Билярски и други наши съвременници са направили чудеса за разкриването на фактите и обстоятелствата около обявяването на Независимостта пред 110 години. Чудесата обаче винаги имат ограничен капацитет по отношение на тяхната достоверност.

И при най-голяма добросъвестност, учените си признават невъзможността да се отсее мътилката около начина, по който се стига до почти невероятното събитие, което до голяма степен повтаря успеха на Съединението, но този път с решаващата роля на българската държава „по вертикала“. Достатъчно е да кажем, че нито Съединението, нито Независимостта са били осъдени на успех по презумпция. Напротив, българите на практика са успели да се впишат в националноосвободителната тенденция на континента много преди тя да стане „заразна“ и за други европейски народи. Само малко повече от двайсетина държави в Европа са могли да се похвалят с подобен на българския статут на независимо царство преди края на първата световна война.

Историците у нас, разделени и по тази тема, са единодушни в едно: липсват архиви. Част от тях са отнесени от самия Фердинанд при неговата абдикация през 1918 г. и заедно с него се губят нейде в чужбина не само до неговата кончина през 1948 г., но и след нея. Несравнимо по-големите масиви са изнесени обаче от съветските окупатори. Трябва да се запитаме какво толкова „страшно“ крият те за истината около българската история от руска гледна точка, че така упорито ги държат под ключ и днес.

Налага се да „гадаем“ и без да сме „гадачи“ ( както каза премиерът Симеон Сакскобргготски, внукът на Фердинанд). Макар „гадаенето“ да се базира на доста обоснованото предположение, че очевидно интригите на държавата, от която в най-голяма степен е зависел успехът на Независимостта, показват, че тя явно не се гордее с онова, което е правила или не е направила спрямо България и българите.

Две тайни споразумения между  Русия и България са сключени през 1902 г. и 1907 г. Мистерията около подробностите, свързани с тях, внушава, че по този начин Русия е позволила България най-сетне да получи официално освобождението си от Османската империя, ходатайствайки пред султана България да се измъкне с „поносими“ контрибуции ( като и става) .  Цената? Злато. Тонове злато, платимо от българите на Русия, която с една ръка опрощава български задължения, а с другата налага нови. Точно както след самата Руско-турска война от 1878 г., когато един от първите актове на руската окупационна администрация в Българско се свежда до създаването на окупационен фонд, чрез който населението да си плати за руската война.

Много преди тайните споразумение с Русия, още през 1894 г., българският княз Фердинанд води тайни преговори с руския императорски пратеник граф Татищев, чиято неприязън към българите и конкретно към премиера Стамболов не е тайна за никого. Да, нямаме преки доказателства за вината на Татищев като за последвалата изненадваща оставка на Стамболов – изненадваща с това, че е била приета. Била е 16 -та поред. След като Фердинанд многократно е отхвърлил предишните негови 15 оставки, този път я приема . Обезоръженият Стамболов пада жертва на русофилското отмъщение, Татищев междувременно е написал следното в своята история на дипломацията:

„… българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове… целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да остави за себе си… с България трябва да се постъпи така, както е постъпено с Полша и да бъде изтрита от лицето на земята за назидание на всички … да се знае какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия(1890)…“.

Официално Фердинанд скърби за зверски убития насред София свой бивш премиер, в чиято властна сянка управлява по време на 7 годишната руско-българска криза, белязана от многобройни русофилски бунтове, руски преки заплахи с война и подстрекаване на Турция към такава, както и от скъсаните отношения  между двете държави  ( по инициатива на самата Русия). Вдовицата на Стамболов обаче не вярва на височайшата скръб на монарха, както и голяма част от европейската преса. Те виждат виждат умисъл във факта, че той отсъства от България п време на престъплението, за да има алиби.

Догадките са си догадки, но фактите показват все пак, че Фердинанд си изиграва картите като един отличен покерджия и този път го прави изцяло в интерес на България. Дали успява да изиграе самата Русия, внушавайки при своето посещения в Австро-Унгария броени седмици преди обявяването на независимостта, че е силно обиден на император Фанц Йозеф заради един орден, който не получил въпреки очакванията си? Така изглежда, макар и пак по косвени доказателства. Защото Русия е изненадана от прокламацията на новия цар на българите от 22 септември 1908 г., докато Виена очевидно е била най-малкото в течение на плана, замислен от правителството на Александър Малинов и задейства чрез тайни сондажи още през август.

У нас е прието да се смята, че Фердинанд се е възползвал от информацията за гласената от Австро – Унгария анексия на Босна и Херцеговина, която наистина е обявен ден по-късно н 23 септември. Което е половината истина. Възползвал се е ( но едва ли на своя глава), за да се позове на друго нарушение на Берлинския конгрес, каквото е австроунгарското за Босна и Херцеговирна, срещу което младотурците възразяват вяло ( и получават доста символична финансова компенсация по този повод). Напълно невероятно е , колкото и да бил хазартен, Фердинанд да не се е подсигурил с благосклонността на Франц Йозеф при срещата му с него на четири очи в навечерието на събитието и да не е направил информиран избор на базата на споделената с него тайна дипломация на Австро-Унгария с Русия, довела до анексирането на Босна и Херцеговина.

Половин година по-късно „освободителката “ Русия признава българската независимост след като вече е получила удовлетворение по редица въпроси, включително и чрез покръстването на престолонаследника на българския престол Борис в православната вяра. Дали руската империя е „поумняла“ и си и извлякла поука от провала си в България след съединението от 1885 г., решавайки този път да избегне бруталния натиск върху българите? Може и така да се каже. Но е видно, че тази промяна в руската политика по-скоро се съобразява с новата реалност на Балканите. Стамболова България претърпява такъв бурен разцвет за годините, през които Русия се опитва да я накаже за порива й, че би било връх на глупостта отново да отчужди българите, сред които русофилството едва се съвзема от удара, който й нанася самата руска неотстъпчивост през същия този период.

Равносметката е, че въпреки ядното скърцане със зъби Русия е принудена да признае, че има още един цар и още едно царство. И това е тъкмо България, срещу която консолидация тайно заговорничи със същата Австро – Унгария. Виена го прави през 1876 г. именно , за да не допусне един нов голям васал на съперника си от Север да наруши баланса на силите в региона под формата на руски плацдарм. На пръв поглед изглежда като противоречие по дефиниция, че Петербург си сътрудничи ( тайно, за да не разберат преди всичко самите българи) с  Виена срещу създаването на голяма българската държава. Парадоксът е, че Русия прави това за избегне създаването на едно национално осъзнато голямо препятствие по пътя си към Проливите, но поне си запазва утешителната награда чрез измамата  с предварителния договор от „Сан Стефано“ да внуши на българското население мита за своята добронамереност към тях и да ги накара да мразят Европата.

Обявяването на независимостта на Царство България на 22 септември 1908 г. слага край на тази руска илюзия. България се е европеизирала вече – за пълна покруса на крайните руски реакционери, какъвто е авторът на договора от „Сан Стефано“ Николай Игнатиев. В своите записки той кълне като бабушка българите в аванс в случай, че си позволят да завият някой ден към Европа , както вече са направили гърци, румънци и сърби.

И още нещо: българите също са си извлекли поуки и са се научили как да използват Европа за своите национални цели. Поне на този етап, който ще се окаже само преход към бъдещото съветско отмъщение, чиито плодове берем и днес.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!