Ако имаше начин да съм бил в ситуацията да избирам дали бих подкрепил персонално Нинова на конгреса на БСП срещу нейните (деперсонализирани) алтернативи за лидерското място вероятно бих дал гласа си за вечно усмихнатата Корнелия. Чисто човешки.

Срещу нея не посмя да се изправи с ясна заявка за началник на партията никой от критиците й, но ако е вярно, че за нейното кресло е готвен др. Валери Жаблянов то препоръчвам следния експеримент: вгледайте се в снимките му. Голямо изключение са онези, на които на физиономията му е изобразено подобие на радост от живота. Огромната част от тях крещят “готов съм да ви стъжня живота”. С поглед, като на онзи варненски фашизоид и съюзник на БСП от митингите и войнстващите прояви на русофилщина, който обещава във всяка своя писмена и устна изява на публиката, че ще организира разправа с “олигофрените” в България, ако се докопа до властта.

Това не е само тълкуване по снимка- Жаблянов се открои сам на зло(ко)бното поприще чрез изразеното от него мнение, че извършената от т.н. Народен съд жестокост била “необходима и справедлива”.

За разлика от този претендент за партийния връх с излъчване на екзекутор, Нинова пръска другарски чар. На кон. С народна носия и цвеке, закичено гиздаво на ушенцето. С прегръдки на де що свари симпатизант и симпатизантка. Ала Борисов!

Ще каже някой, че не е сериозно да се прави сравнителен политически анализ по снимка. Може, може…

Останалото , с извинение, е банално. Като фактът, че Нинова дължи оставането си на “Позитано 20” на същия свой косвен благодетел, припознал я за главен враг лично и чрез своите протежета в пропагандната му ма(шин)а. Подобно на нейния Румен Радев, който спечели от пасивната му подкрепа за президентски пост, за който Бойко Борисов издигна неизбираемата Цецка Цачева, а след това дори заяви, че го е направил нарочно от любов към демокрацията и недопустимото ( за ГЕРБ! ) преяждане с власт.

На опозицията в БСП твърде много й личи, че не е опозиция на ГЕРБ, докато за Нинова проработи синдрома на подкрепата за по-малкото зло на върха на червената формация. Това е същият тип мотивация, като онази, която печели изборите на ГЕРБ поради липса на алтернатива на червения реваншизъм.

Ако попитаме с обратна тяга какво пропусна да направи Нинова в предизборната кампания, че се докара до положението да играе играта “тука има, тука нема оставка”, отговорът е: пропусна отново да заведе на поклонение в Правец подбраните от нея лица за собствен екип от другари, които трябваше да се закълнат символично във вярност към приемствеността в партията чрез мафиотския ритуал на символично целуване на ръка на техния “Тато ди тути тати”.

Пропускът на Нова е разбираем от тактическа гледна точка. Едно е да отидеш нахилен и доволен от новата си роля като партиен шеф да се снимаш с вкамененото изображение на Живков, като жест към най-правоверните партийци заради дефицита на тяхното доверие към една “бивша седесерка”. Но е друго да повториш същата процедура в момент, когато търсиш разширяване на електоралната подкрепа извън партийната какавида. Този пропуск на Нинова обаче явно й беше простен от “трудовите колективи” по села и градчета, които си я поискаха обратно за водач в тъмната гора, която тя озарява с усмивката си преди местните избори.

За благодарност към широките партийни маси Нинова не пропусна да прибегне до толкова близкото до сърцето им заклеймяване на партийците с дебели портфейли. Призова ги да си ги затворят, а заедно с това – и устите също. С този ход надмина дори и Жан Виденов, който на вълната на завръщането на БСП във властта преди четвърт век заклейми “чорбаджиите” на първомайски митинг в София, без обаче да уточнява партийната им принадлежност, оставяйки възторжените другари и другарки да виждат в “чорбаджиите” само във враждебно син цвят.

В този смисъл Нинова е направо новатор в партията. Защото на практика призна факт, който по принцип не се нуждае от признание и не е никаква тайна за никого, но от нейните уста споменаването му звучи като върховно откровение за масова консумация. С което тя също доказва по свой начин, че е съперник на Борисов на собствения му терен и дава заявка за дълголетно лидерство по негов образ и подобие.

Впрочем, като става дума за пропуските на Нинова в предизборната кампания, трябва да се признае, че тя приглуши за целите на разширяването на партийното влияние извън профила на типичния бесепар и проруската си реторика. Че това е конюнктурен ход, никой не бива да се съмнява. Русфилството продължава да бъде чернената линия, която червените у нас отказват да прекрачат ако ще на власт в Кремъл да командва и най-върлия проводник на най-първобитната форма на Дикенсов капитализъм.  Но докато конкурентите на Нинова на полето на русофилщината се надпреварваха да се харесат на практически един и същ електорат и да прикоткат, пропагандаторите от обкръжението на тяхната Корнелия ги оставиха да се самоизяждат. Резултатът беше, че най-шумните борци за руската кауза срещу западните санкции срещу Путинския елит се сринаха, а БСП все пак отбеляза ръст на подкрепата извън своя пашкул – нищо, че от него не излетя пеперудата на победата.

Този флирт вероятно ще продължи на принципа “ всичко за флирта, всичко за победата”, но със задължителните уверения “Москва е зад нас, няма накъде да отстъпваме”. Доколко тази диалектика ще помогне да бъде преведена от диалекта на провинциалното говорене, от което европейското приказване на практика беше изключено от БСП на европейските избори, ще се види на най-трудните за БСП места на местните избори. Това са големите общини и в градове, като София, където на Нинова и компания ще им трябва толкова голяма “гъвкавост” в поведението и посланията, че да заприличат на циркаджийка, изпълняваща номера “жената каучук”, ако искат да убедят скептиците, склонни все пак да поискат промяна, че това не е циркът на Путин и Живков.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!