От дете съм от „Славия“. По наследство от баща ми. Но имам приятели локомотивци. От софийския „Локомотив“. Не са много, но и локомотивците – като славистите – също не са много. Двата отбора загубиха много от фаворизирането на „Левски“ и ЦСКА и даже през 70-те години на ХХ век бяха принудени да изтърпят унижението да бъде събрани в едно – т.нар. ЖСК „Славия“, железничарски спортен клуб „Славия“.

Експериментът изкара кратко.

Но за локомотивците. Повечето от тези, които познавах – за съжаление доста от тях вече не са живи – бяха и са културни, нормални хора. Не биха дращили по мемориала в Хирошима.

Един такъв локомотивец, бай Данчо, комуто всички викаха Котков, ми беше добър приятел въпреки разликата във възрастта от повече от 30 години. Като ритах в селските групи, идваше да ме гледа, щото оценяваше нещата, които можех да правя тогава.

Когато ставаше така, че „Славия“ биеше тежко „Локомотив“ (един път през 80-те, помня, ги бихме 5-1 и буквално ги размазахме), Котков беше достатъчно силен, за да признае превъзходството и да оцени играта. И аз съм признавал.

Все пак „Локо“-то стана два-три пъти шампион в Тошово време. „Славия“ не можа и трябваше да чака повече от половин век. И то за каква титла.

За разлика от споровете между левскари и цесекари, където уважение и рационалност изначално липсва (макар и сред тях да има нормални хора), между локомотивци и слависти винаги е можело да се води културен разговор.

По същество.

Ходил съм в Хирошима и на мемориала. През 2002. Депутат в местния парламент ме заведе при кмета, имам някъде хубава снимка. Кметът и аз седим, а другите наоколо стоят диван-чапраз. Японски протокол.

Трябваше да кажа няколко думи какво съм чувствал, докато съм бил на мемориала. Това също е по протокола. Говоря (на немски, такъв превод си бях поискал), а Юкико (преводачката) превежда и помага.

Видях изключителна добронамереност към България. Може би са ме срещали нарочно с такива хора. Но тези, които видях, много харесваха България, даже безкритично.

Види ми се малко преекспонирано сега това с надписа. Не че хората, писали със спрей по оградата в Хирошима, трябва да бъдат оневинявани и оправдавани.

А че драскането стана пореден повод да изтъкнем сами за себе си колко сме малокултурни, провиницални, вандални.

Не. Не сме.

Българи има всякакви и като цяло не се различаваме много от останалите хора по света.

Знам, че има силно развито усещане, че сме уникални, неповторими (у македонците още повече) – както в доброто, така и в лошото. Но не сме по-лоши от другите, просто системата у нас е такава, че избутва напред отклонения.

На всички нива.

А що се отнася до образа на България в Япония – той няма да се повлияе от надписа „Локо София“.

Влияе се от други неща, но за повечето от нас те най-често са невидими.

За съжаление.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!