Покрай кончината на Алекс Алексиев се разбуни и кочината, срещу която той се бореше. Дочу се от нея радостно квичене, че си е отишъл един враг, от когото героите на фермата ( по Оруел, в чиято “Ферма” прасетата взимат властта) гузно се страхуваха. Не само защото бяха виновни пред неговото жестоко детство на лишен от баща човек, пребит до смърт от червени “интелектуалци” за отмъщение срещу неговото интелектуално превъзходство, но и поругали наследството му.
Алекс разказваше с влага в очите как Крум Кюлявков, изучаван в НРБ в училищата като “класик” на социалистическия реализъм в литературата, се перчел по улиците на София с костюм, плячкосан от гардероба на баща му Райко Алексиев след като го умъртвяват “писатели” в мазето на писателския клуб на ул. “Ангел Кънчев”, скачайки с ботуши върху гърдите му. Всичко са обрали от дома на убития карикатурист , издател и публицист – от килимите, до мебелите. Как да не избягаш от държавата, която позволява това да се случи и го легитимира в графата “революционна справедливост”!
Наследниците на убийците обаче не са се променили. Ликуват, че и синът на Райко Алексиев го няма вече. Ето какво написа в блога ми един представителен за тази свинска пасмина “неопечален” нечовек, който смята, че на враговете му така им се пада:
“На мен някак си не може да ми стане жал за човек, „чиито анализи за националната сигурност (на САЩ) се ползват от Пентагона и ЦРУ“ – т.е. агент на Пентагона и ЦРУ, който до самата си смърт на преклонна възраст е работил срещу Родината си и нейния народ”.
Това квичене анонимно е подписано от страхливец, който се крие зад прозвището “неопечален”. Той и подобията му смятат, че да се изправиш срещу завладяната от чуждите съветски нашественици и нейните местни помагачи родина е било “предателство”. Страхливците, като този, едва ли биха посмели да хвърлят подобно идиотско обвинение в очите на човека, превърнал заради тяхното предателство живота си в борба за лично оцеляване, а след това и в живот, посветен на победата на свободата над тиранията. Защото Алекс беше възможно най-трудния “събеседник” за мижитурките, които претендираха да са били “борци за свобода” в името на една чужда окупация и чужда идеология, наложена с цената на невиждани по българските земи братоубийства, поднесени като кървава услуга за съветските окупатори.
Освен морално, Алекс превъзхождаше дребните душици в противниковия лагер и по своята ерудиция. Можеше с часове да говори с имена и дати за световната политика. Познаваше с експертна точност проблемите на тероризма и особено на ислямския му вариант. Търсеха го по целия ( свободен ) свят за съвет от правителства и институции по тези въпроси. С не по-малка вещина Алекс беше осведомен за връзката между енергийната сигурност с националната независимост на поробени от СССР и Русия държавици, като България. От тези негови знания, поднесени в публичността с категоричността на експерт с непоклатима репутация, се бояха опонентите му и мижаха срещу светлините не телевизионните прожектори. Не можеха и не посмяха да го оборят приживе. Затова сега вият по тъмно, когато им просветна от празнотата, която Алекс оставя след себе си.
За човека Алекс мога да говоря дълго, но ще напиша малко. Не съм упълномощен от неговата скромност, заради която не пожела да остави мемоари, вярвайки искрено, че това би било нескромно. Той пазеше от разгласяване личния си живот . Боеше се от поругаване, каквото вече се беше случило на баща му и на прокудената му от България майка, завършила последните си дни в изгнание в Германия. А неговият личен свят на многодетен баща беше не по-малко пъстър, интересен и наситен с невероятни събития, от професионалната му биография.
При цялата прямота на режещия ефира изказ на Алекс зад тази сломяваща съпротивата твърдост на политическия анализатор се криеше всъщност един невероятно топъл и космополитен човек, опознал планетата и извлякъл мъдрост от това познание. Като голям гастроном и още по-голям сомелиер Алекс разбираше от хубава храна и от вино повече от повечето хора, с които съм делял трапеза някога. Защото беше човек на живота и кипеше от енергия дори на преклонната възраст, когато неговото пренебрежение към края му го съкрати – вероятно с години. Вместо да се затвори в болница, той пожела да продължи да живее на бързи обороти и да бъде полезен, докато внезапно не се пречупи.
Апропо, Алекс не пиеше в “онзи” смисъл на думата. Той боготвореше хубавото вино. Самият той го произвеждаше в Калифорния и беше печелил конкурс на винарско изложение със собствената си продукция.
Наследил без съмнение таланта на баща си, Алекс беше разказвач от класа. Включително на вицове. Имаше тънък усет за дебелашкото у хората и умееше да му се надсмива без да се самоизтъква като негов антипод.
И за политика Алекс Алексиев е малко известно – отново заради факта, че той не парадираше. А имаше с какво. Беше на ти с елита на Републиканската партия както никой друг американец от български произход. В този, а не в буквалния смисъл, Алекс беше “най-високопоставеният” българин в САЩ. Вероятно няма да научим подробности за неговите посредничества пред американския политически елит в полза на демократизиращата се въпреки московската пета колона тук България. Много рядко и много малко споделяше нещо по въпроса, придържайки се към “правилата на играта”. Макар и малкото, което решаваше да каже, да беше достатъчно, за да се досети човек, че българската демокрация има за какво да му се поклони.
Дали ще го направи някога? Или в условията на реваншизма, надигнал глава у нас по заповед на Кремъл, ще оставят образът му да изтлее на принципа “далече от очите, далече от сърцето”, който е валиден за огъня на любовта, лишен от съчки?
Ако се разчита на българската държава е много вероятно точно това да се случи. На ход са приятелите му да помогнат с перо, влияние и инициатива за съхраняване на паметта за Алекс.
