Петър Стоянов е роден през 1952г. в Пловдив в семейство на антикомунисти. Завършва право в Софийския университет и работи като адвокат до падането на комунизма.
По време на първото демократично правителство, начело с Филип Димитров, 1991-1992г. е заместник-министър на правосъдието. Петър Стоянов е и депутат от СДС в 37-то Народно събрание.
През 1996г. печели убедително изборите за президент на България срещу двойката на БСП Иван Маразов и Ирина Бокова. Той е първият български президент, който поставя категорично, в основата на работата си, членството на България в НАТО и Европейския съюз и води активна политика за това.
Петър Стоянов е един от малкото български политици, чиято политическа биография е свързана само с една политическа партия – Съюзът на демократичните сили.
Г-н Президент, утре се навършват 15 години от подписването на договора между България и НАТО, а Вие бяхте първият български политик, който вкара в предизборната си програма членството на Българя в НАТО като задача пред страната. Защо поехте тази отговорност през далечната 1996 г.?
Защото това беше смисълът да се кандидатирам за президент на Република България. Всъщност аз съм нямал никакви колебания още във времената на комунизма (аз произхождам от антикомунистическо семейство) и никога съм нямал колебания по отношение на добрия избор за България.
Винаги съм смятал, че Западната система с нейния идеологически фундамент – свободата на словото, на печата, свободите на човешката личност и т.н., т.е. ЕС и НАТО са моделът, на който България трябва да подражава.
Когато започнах предизборната си кампания, не само казах, аз натрапчиво повтарях, че цивилизационният избор на България трябва да бъде членство в НАТО, членство в ЕС.
Имаше ли тогава в обществото консенсус по въпроса за НАТО и как ще коментирате историческата ирония, че тогава политици като Георги Първанов, Вежди Рашидов и Божидар Димитров предвождаха посткомунистически митинги срещу НАТО?
Не само че нямаше консенсус, не забравяйте, че това беше преди 25 години и влиянието на бившата комунистическа партия беше все още много силно. Манталитетът на българското общество, а и на всяко посткомунистическо общество много трудно се променя.
След като 45 години ни беше внушавано, че НАТО се състои от разпасани американски войници, които пияни от Кока-кола чакат да нападнат нашия Източен блок и мирно живеещите хора в комунистическия лагер, такива нагласи много трудно се преодоляват.
От тази гледна точка не беше никак лесно. Голяма част от обществото се запита „защо, как, защо точно НАТО? Не можем ли да бъдем неутрални?”. Всъщност центровете, които и тогава, и сега работят срещу НАТО, винаги са лансирали тази на пръв поглед много благовидна теза защо да не бъдем неутрални.
Звучеше даже смешно страна като България, защото България все пак не е Швейцария, да обяви неутралитет. Беше съвсем ясно, че отличниците в Източна Европа – Чехия, Полша и Унгария вече се готвят за членство в НАТО. Те вече бяха направили своята заявка.
За мен беше съвсем ясно – пътят на България трябваше да бъде същият.
След като спечелихте изборите през 1996 г. с ясни пронатовски и проевропейски послания, кой беше формалният политически акт, който извършихте в посока на членството на България в НАТО?
Знаете ли, аз не бях първият, който гласно е изказал мисълта, че България трябва да бъде член на НАТО. Трябва да отдадем дължимото на общественици и политици като Соломон Паси, който основа първия атлантически клуб, д-р Желю Желев беше президент на България, когато страната ни се присъедини към „Партньорство за мир” – една инициатива, в която членуваха и Молдова, и Украйна и всички бивши съветски републики с изключение на Русия, разбора се.
Имаше и народни представители, които в Народното събрание повдигаха този въпрос. Но едно е да теоретизираш, да изказваш публично послание, а съвсем друго е да бъде предприет, както Вие казахте, формален акт.
България обаче нямаше да стане член на НАТО, ако през месец февруари, датата беше 17 февруари, не бях поставил ясно задачата на назначения от мен служебен премиер Стефан Софиянски да подготви молба за членство в НАТО. Той тогава ми отговори: „ами ние никога не сме писали такава молба”. Разбира се никой в България до тогава не беше писал такава молба. Седнахме, написахме я двамата.
Така служебният кабинет подаде молбата на България за членство в НАТО. Това беше формалният акт. Без този формален акт всичко оставаше в сферата на говоренето, на добрите пожелания.
Веднага след подаването на тази молба аз написах едно писмо до президента Клинтън. Никога до тогава не го бях виждал. Сега разбирам, че писмото ми е съдържало елементи на наивност. Аз го уверявах как България иска да се измъкне от тази посткомунистическа среда, в която се намира, че българският народ не по свой избор е бил сателит на бившия Съветски съюз, че народът ни е готов сега да направи един нов цивилизационен избор. С една дума България иска да стане член на НАТО.
И Клинтън ми отговори, аз съм запазил този отговор. Разбира се, към онзи момент подаването на нашата молба, формалната молба за членство в НАТО, беше разглеждано от средите в Брюксел доста скептично. Първо всички бяха много учудени как най-верният бивш сателит на Съветския съюз иска да стане също член на НАТО.
Но ние трябваше да направим това, защото в началото на юли беше голямото събиране на натовските държави в Мадрид, когато се решаваха всъщност тези въпроси. Ако България не беше направила тази стъпка, ние щяхме да изпуснем вълната на разширяване на НАТО. И кой знае кога, ако изобщо някога, щяхме да се присъединим към Северноатлантическия пакт. Така че това е важно събитие в историята на България.
Кой беше ключовият момент за страната ни, след който вече нямаше връщане назад?
Един от ключовите моменти беше позицията на България по време на Косовската криза. Това беше през март 1999 г. Спомням си изявлението на тогавашния генерален секретар на НАТО Хавиер Солана по CNN. Веднага след неговото изявление аз му позвъних по телефона и го уверих, че България категорично подкрепя тези действия.
Но най-важното събитие според мен по пътя на приемане на България в НАТО беше посещението на американския президент Бил Клинтън в България. Никога до тогава президент на САЩ не беше посещавал страната и мисля, че никога след това, а вероятно и в скоро време, американски президент няма да остане в България два дни. Клинтън преспа две нощи в България.
Той присъства на един исторически митинг на пл. „Александър Невски”, на който почти даде уверения, че желанието на България за интеграция в евроатлантичските структури ще бъде удовлетворено.
Организирахме голяма вечеря, на която присъстваха представители на всички политически сили. Тогава той също произнесе една забележителна реч с много силен реверанси към България, към нейните традиции и история. Изобщо това посещение на Клинтън показа на света, а и на нашите сънародници, че България ще се присъедини и към НАТО, и към ЕС. То даде решителния тласък в тази посока.
Преди малко споменахте ключовата си фраза, че България е направила своя цивилизационен избор. Тя днес се използва от много хора без може би те да си спомнят кой е първоизточникът й. Спомняте ли си кога за първи път и по какъв повод я казахте?
Казах я още в началото на моята президентска кампания, това беше през 1996 г. Исках да кажа нещо, което да се запомни и то наистина се запомни. С тази фраза дълго време леви интелектуалци и леви журналисти се отнасяха иронично.
Тази фраза обаче най-силно изразяваше това, което аз исках да изрека – че България трябва да скъса с досегашните си комунистически и посткомунистически стереотипи и всъщност да се върне там, където винаги е била.
Защото още след Освобождението ни от турско робство България винаги е била част от Европа като нагласа, като политически ред, като манталитет, разбира се с всички наши балкански кусури, които носим и до сега.
Но в нито един момент Българската интелигенция не е смятала, че България трябва да е някъде другаде освен в Европа като политическа подредба и като манталитет. Така че нищо особено не се е случило. България беше откъсната от своето европейско развитие само по време на 45-годишния комунистически режим.
За съжаление стереотипите, които тогава се повтаряха непрекъснато, ни пречат и сега да разберем колко важно е за България да бъде член и на НАТО, и на ЕС. Защото и до днес има гласове, които лукаво шепнат „защо трябваше”. Ами затова, защото всичко хубаво, което се е случило в България до днес се дължи именно на членството ни в тези две организации. И това най-силно трябва да го разбират младите хора.
Тогава, както и сега, политиците, гравитиращи около бившата БКП, агитираха, че е възможно да бъдем членове на ЕС без да сме членове на НАТО. Беше ли възможно това?
Това беше невъзможно. Всички бивши комунистически страни, до една, преди да бъдат поканени в Европейския съюз, трябваше да бъдат приети в НАТО. Днес това правило отново е валидно и виждаме, че се прилага и за Македония, и Черна гора. Разбира се, важно условие за приемането е на една страна в ЕС е изпълнението на критериите. България се потруди доста, за да го направи. Днес трябва да признаем, че изпълнението до голяма степен беше формално.
Виждаме проблемите и в правосъдната ни система, и тежката администрация, проблемите, които имаме с корупцията и т.н. Затова аз бях съвсем наясно, че нашето приемане в ЕС минаваше задължително и през членство в НАТО. България не е Швеция, да сме наясно.
Трябваше да бъде разбита политическата представа в ЕС, че България продължава да е най-верен и лоялен сателит на бившия Съветски съюз, а това минаваше само през членството ни в НАТО. Така че, членството на България в ЕС без членство в НАТО към онзи момент беше съвършено невъзможно.
И на финала – как преценявате днешното състояние и бъдещето на НАТО 70 години след създаването му и 15 години след присъединяването на България в контекста на усложняващите се отношения между САЩ, Европа и Турция?
Всичко в този свят се променя, НАТО също се променя. Но променящият се днешен свят доказва още веднъж, че е важно НАТО да съществува. Имаше гласове защо след като Варшавският договор се разпусна, защо и НАТО да не се разпусне.
Доказано е и още нещо – в НАТО България е много по-сигурна и много по-спокойна за своята сигурност. В това няма никакво съмнение.
