Цените на природния газ в България се очертават да бъдат увеличени с 14 на сто. Може и да са малко по-малко процентите, но че ще има скок, с това явно трябва да свикваме. И защо не? Свикнали сме с нашата зависимост от Русия, която на практика диктува ценообразуването в България не само на конкретната суровини, и произволно определяните от Москва цени като за нас, „по братски“. Русия ни е зарибила с тази обвързаност още от времето, когато се наричаше СССР. И ние се държим като обречени поданици на чужда империя. Примиряваме се с факта, че всяко поскъпване на тези суровини води до верижна реакция по цялата верига на ценообразуването, свързано с руския монопол върху вноса на енергоносители в България.

Още преди 10 години, когато днешната власт прохождаше в управленския „бизнес“, от Вашингтон явно смятаха тази енергийна зависимост на своя нов съюзник за толкова критично важно за преодоляване препятствие за пълната ни интеграция в западните съюзи, че ни изпратиха за посланик тук Нанси Макълдауни. Като специалист по енергетика и енергийни проекти тя вероятно е трябвало да помага да се освободим от „освободителите“ си, които са ни поробили енергийно.

След малко повече от година в София, през 2008 г., Барак Обама спечели изборите и я изтегли обратно в президентския си екип от специалисти. Какво стана с кариерното развитие на госпожа Макълдауни авторът на тези редове не знае. Но на нейно място дойде посланик Уорлик, който на 27 август 2011 г. изуми мнозина от нас с факта, че отиде на крака в компанията „Лукойл“ и пред телевизионните камери демонстрира подкрепа за нея в момент, когато беше притисната да монтира устройства, изисквани от нашите (европейски) закони за контрол над нейното производство. Спомняте ли си този епизод, когато могъщата „Лукойл“, най-голямата по своя оборот корпорация в България, беше заплашена от нещо като запор върху дейността й?

Българинът, който се опита да постави „Лукойл“ на мястото му, се нарича Ваньо Танов (после пак той се оказа намесен в аферата с опита си като шеф на митниците да санкционира“ близкия до властта и особено до президента Първанов Мишо Бирата, починал „удобно“ в разгара  на скандала в хотела на семейството на българския шеф на „Лукойл“ Валентин Златев в Правец).

Днес Ваньо Танов е покойник. Доколкото ставна известно, почина от разрив на сърцето. Както доста по-младия от него Мишо Бирата.

Джеймс Уорлик успя междувременно да изуми още веднъж хората (поне у нас), които смятаха, че той отразява официалната политика, когато защитава „Лукойл“ от българските закони с аргумента, че в корпорацията има и американски акционери. Този път героят от светските веселби в София Уорлик постигна изненадата, като се прехвърли на… руска служба. Напусна Държавния департамент на САЩ срещу неизвестно каква, но предполагаемо неустоима като примамка, заплата в руска адвокатска кантора, приближена до Путин.

Ако се върнем след това припомняне на страстите и вълненията около българската енергийна безпомощност пред руския питон, който ни третира като свое зайче и дори Чичо Сам не може да ни помогне ( поради липса на воля у „зайчето“ да избяга), виждаме нов епизод от войната на „Газпром“ срещу България. Както през паметната 2011-2012 г., когато (не)знайни воеводи на бунта срещу шистовия газ се вдигнаха на половингодишно въстание срещу американците от „Шеврон“, дошли да проверяват дали не сме толкова баснословно богати на природен газ, както твърдят данните от американски сателитни снимки.

Битката в полза на запазването на монопола на „Газпром“ срещу „американските натрапници“ на разработения от десетилетия български терен, населен с русофили, завърши с категорична победа на руснаците. Американците бяха прогонени с налагане на мораторииум върху проучванията (им). Прогонено се оказа два месеца по-късно и правителството на Борисов, което близкият до него Цветанов намекна близо година по-късно – що се отнася до руската връзка.

Прозрачният факт, че „Газпром“ пак се саморазправя със своята българска жертва, не е в центъра на вниманието на българските медии. Българските управляващи, поучени от горчивия си опит (разказан телеграфно по-горе също) запазват „дипломатично“ мълчание по темата за тази зависимост.

Както ми каза в телефонен разговор на 28 март 2012 г. премиерът Борисов, когато ми се обади да ме уведоми, че същият ден е спрял проекта АЕЦ „Белене“, в момента текат преговори с „Газпром“ за цените на газа и поради това той не иска да дразни Путин (по повод въпроса ми кога ще демонтираме Монумента на окупационната червена армия – МОЧА).

Този момент не е спирал да тече през изминалите 10 години от тогава. „Течната дружба“ с „братушките“ ни обгазява до пълно задушаване на българската икономика и без да бъдем обект на руски санкции в енергийната сфера. Няма и нужда. Ние сме в санкционния списък на Москва от повече от 70 години и само българско въстание може да промени нещо.

Може да звучи радикално като заключение, но такива са фактите. Те са политически, поради което и горният коментар е изцяло политически – без претенция за експертност, но и без съмнение от страна на автора, че политическата (не)воля е в основата на Гордиевия възел с руската ни енергийна зависимост.

 

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!