Ал. Маринов
На снимката: проф.Александър Маринов

Движението „Спаси София” видимо се превръща от сравнително малобройна, но активна гражданска инициатива в един от важните политически корективи в управлението на столицата. За това свидетелства значимата подкрепа, която движението получи на отминалите местни избори (техният кандидат за кмет Борис Бонев набра над 10% и остави зад себе си редица парламентарно представени партии, а ако имаше листа, „Спаси София” щеше да е трудно заобиколим фактор в Столичния общински съвет). Пред очите ни се разгръща един по принцип позитивен, но труден и противоречив процес – трансформирането на гражданската енергия в способност за организирано политическо действие.

Предизвикателствата пред тази трансформация са два типа – вътрешни (свързани с необходимостта от изграждане на способност за вземане и реализиране на политически решения) и външни (произтичащи от ситуирането на движението във вече съществуваща конфигурация на политически отношения). За разлика от много български партии, „Спаси София” изглежда няма проблем с обезпечаването на експертизата, нужна за подготовката на нови, по-добри политики за управление на града. Не съществува (засега) и типичната борба на различни групи и лобита с оглед преразпределение на наличните властови и икономически ресурси. Но това не означава, че предстоящото навлизане в новата роля на политическа сила ще бъде лесно.

Основната причина е, че по своята природа политическото действие е коренно различно от гражданската активност. „Спаси София” ще трябва да се научи да примирява противоречивите изисквания на политическата целесъобразност, управленската експертиза и гражданския морален патос. Не е достатъчно да имаш добри идеи и намерения за решаване на хроничните и задълбочаващи се проблеми на града – трябва да си способен да ги провеждаш и материализираш в конкретна, и то доста комплицирана политическа, социално-икономическа, комуникационна и масовопсихична среда. Освен всичко останало, нарастват и обществените очаквания – не просто за различни протестни акции или критичен граждански контрол, а за практически резултати. Като се имат предвид специфичните възрастови, психологически и културни особености на типичните активисти и привърженици на „Спаси София”, няма да е лесно те да бъдат консолидирани в достатъчно ефективна общност за организирано политическо действие.

По-нататък, изграждането на собствен капацитет за политика се преплита с необходимостта „Спаси София” да се впише по някакъв начин в установените политически и властови баланси. А тук дебнат опасности от различни посоки, между които – подобно на Сцила и Харибда – трябва да се промъкне движението, ако иска да се утвърди и запази полученото доверие.

От една страна, дебнат изкушенията, предлагани от властимащите. Най-голямата управляваща партия е несъмнен „майстор” в привличането на политическа подкрепа чрез осигуряване на постове и други атрактивни облаги. Този подход вече дава резултат на някои места (като Пловдив), въпреки че в мащабите на страната по-скоро ще бъде контрапродуктивен. Първите действия след конституирането на Столичния общински съвет подсказват подобна тактика – правилникът за дейността на СОС бе променен (създадена бе възможност заместник-председател да бъде и независим общински съветник) с очевидни персонални съображения подобна покана да бъде отправена към Борис Бонев. Това веднага породи и първите съмнения и обвинения в предателство (във връзка с гласуването за председател на общинския съвет). Ако се поддадат на песента на сирените, звучаща от стана на властимащите, Борис Бонев и неговите съратници бързо ще загубят ореола си на почтена гражданска алтернатива. Намеренията може и да са добри (да се осъществят някои от предизборните обещания на движението), но пътят към политическия ад е постлан с такива добри намерения.

От друга страна, „Спаси София” ще трябва да изгради конструктивни и взаимоизгодни отношения с политическите формации, които са в опозиция на властта (на равнището на управлението на столицата, защото на равнище райони картината е много по-сложна). А това няма да е лесно. Преди изборите сътрудничество с най-логичния партньор („Демократична България”) не се получи, с което бе пропуснат реален шанс десницата да стигне до балотаж (а защо не и нещо повече), като при обща листа конфигурацията в СОС би била приципно различна. Изборите отминаха, а сега предстоят нови изпитания, включително поради обстоятелството, че „Демократична България” вече ще носи отговорност за управлението на няколко от важните столични райони. Трябва да се преодолява и лошата инерция отношенията в дясното пространство да са силно уязвими от конюнктурни и непублични фактори. Впрочем, изграждането на някакви взаимоотношения с другите десни формации ще зависи в голяма степен от процеса на формиране на политическата идентичност на „Спаси София”. Засега поради предпазливост (или неопитност) привържениците на движението изглежда са жертва на илюзията, че експертизата може да позволи заобикаляне на основните дилеми на политическата идентичност.

Накрая, „Спаси София” ще трябва да определи и някакви линия на поведение спрямо групата и политиката на БСП в столичната община. Тук също има редица деликатни въпроси, въпреки че през последните две години социалистите доста редовно (и ненатрапчиво) подкрепяха публичните акции на гражданското движение. Влизането в „истинската” политика обаче ще наложи немунуемо отчитането и редица други съображения.

С една дума, предстои процес, който ще е наистина интересен за наблюдаване и дано той да доведе до утвърждаване на една от така необходимите нови тенденции в българската политика.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!