Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.).
Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура).
През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев – „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Проф. Янакиев, бих искала да си поговорим за символиката на средата, в която живеем и в която растат децата ни. Често чуваме за „Цар Освободител”, за ул. „Аксаков”, бул. „Дондуков” и много други. Не е ли прекалено наситено ежедневието ни с руски символи, а някои имена като това на Граф Игнатиев например дори са свързани по негативен начин с нашата история?
Да, изключително странно е, даже парадоксално, че първоначалната архитектура на центъра на София е в типичен средиземноморски, централноевропейски австро-унгарски стил. Това ясно показва откъде собствено е започнала да се устроява новата българска държава.
Ние непрекъснато говорим за „освободителката” Русия, но за устроителката германска Европа сякаш не си спомняме. Ако трябва да търсим свои „старши роднини”, Русия чисто и просто е нанесла последния удар на една издъхваща империя по нашите земи, а именно Европа – Централна германска Европа, е онази, която ни е помогнала да се построим.
И ето на, в тази урбанистична среда топосите, както споменахте, са дотолкова наситен руски, че чак е абсурдно. Аз лично мога да изброя в самия идеален център на София 10 обекта. Вие споменахте – ул. „Граф Игнатиев”, ул. „Пьотр Паренсов” – първият военен министър в правителството на Батенберг, с който той е бил в остър конфликт и който е трябвало двукратно да ходи да се моли на руския император да го отзове обратно.
„Аксаков” – славянофил, който не е ясно каква точно връзка има с нашата история. „Ген. Гурко”, който може да има нещо общо с нашата история, но е одиозен да кажем за полската история. „Московска”, „Славянска”…
Най-вече пред самия парламент на България ние имаме паметник на Александър II – руски император, зад който се извисява катедралният храм на България, патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”. Аз нямам никакво съмнение в светостта на Св. Александър Невски, но той е свързан изцяло и единствено с руската история.
Ако сравним този профил с профила на европейските градове, какво виждаме? Прага очевидно е под знака император Карл IV – чех по произход, император на Свещената Римска империя. Безспорно тяхна национална гордост. В Охрид дори има паметник на Св. Климент Охридски.
В България има паметник на руски цар, при това гледащ към самата законодателна сграда на страната ни. Това е абсурдно. Ние нямаме голям храм, посветен на нашия покръстител – на Св. Княз Борис Покръстител. Нямаме такъв храм.
Имаме храм на място, което е свързано по-скоро с пазар – около Женския пазар имаме храм „Св. св. Кирил и Методий”. Да, голям, но не в центъра на града. А в самия център имаме храм-паметник на един светец, който е свързан изцяло с руската история. Изцяло.
Като добавим тук Руския паметник, като добавим малко по-отдалечения от центъра бул. „Скобелев”, бул. „Тотлебен” и т.н., нещата действително стават абсурдни. Дотолкова абсурдни, че един чужденец действително би се запитал ние да не би да сме били руска губерния или руска колония и до кога сме били такава, та все още всички най-важни символни топоси в столицата ни са с руски имена.
Небезизвестен факт е, че Храм-паметникът „Св. Александър Невски” преди се е казвал „Св. Кирил и Методий”. Не е ли унизителна тази смяна на имената и защо се е наложила тя?
За много кратко е това преименуване на Храм-паметника, той е построен като храм „Св. Александър Невски”. По времето на Първата световна война, когато Русия и Българя се оказват в различни военни коалиции, Фердинанд нарежда промяна на това име. Но колкото и абсурдно и парадоксално да Ви прозвучи, веднага след това самият Свети синод на Българската православна църква настоява името да бъде върнато и то е върнато.
Когато един храм е посветен на някой светец, трудно може да бъде променено името. Абсурдното е, че въобще най-големият ни храм е посветен на руски светец, а не нито на покръстителя ни, нито на онези константинополски мисионери, защото Св. Св Кирил и Методий са константинополски мисионери, но все пак са свързани с нашата история.
Ако трябва да изберем някой от учениците на светите братя, Св. Климент Охридски има отчетлива роля в нашата църковна средновековна история. Но той не е почетен по този начин.
Знаем, че в Европа много от държавите са формирани в следствие на войни. Никъде обаче участниците в тези войни не се величаят, както у нас се величае Русия. На какво се дължи това – на нас самите, или на някакъв натиск отвън?
На нашето уви популярно и недобре образовано историческо съзнание. Много малко българи знаят какво собствено са целели руснаците по онова време с т. нар. „Освобождение” на България.
В края на краищата веднага след 1878 г. прословутата голяма Санстефанска България е била разделена на губернии по руски образец от княз Дондуков-Корасков, на чието име е кръстена също централна улица, и очевидно е щяла да бъде устроена по руски образец.
Т.е. онези лоши Западни Велики сили, които са разчленили Санстефанска България са попречили не на съществуването на една голяма България, а на настаняването на една голяма задунайска губерния на Балканския полуостров.
Собствено, българското Освобождение, това е мое дълбоко убеждение, се извършва в 1885 г. със Съединението и в следващата 1886 г., когато Стефан Стамболов и онези либерали по онова време, които осъществяват Съединението, късат дипломатически отношения с Русия, свикват Третото Велико народно събрание в рязко противоречие с волята на Русия и действително създават една независима от Руската империя българска държава.
Знаят ли българските граждани например, че всички правителства до тази 1885 г. са били пълни с министри, които са били руски имперски поданици? Чужденци са ни били министрите.
А има едно правителство, ръководено от Ернрот – руски имперски генерал от финландски произход (по онова време Финландия е част от Руската империя). Министър-председател руски поданик и всички ключови министри в това правителство са руски поданици. Самият Ернрот е министър-председател, министър на вътрешните работи, министър на външните работи и министър на войната. Вие представяте ли си какво е представлявала нашата страна 7-8-10 години след Освобождението? Другите са също руснаци. В това правителство единствен неруснак е пак чужденец – д-р Константин Иречек, австро-унгарски поданик, който е избран за такъв, защото е славянофил.
Ние не ценим собствените си строители на независима България. За нас Стефан Стамболов е пререкаема фигура, известен най-вече с това, видите ли, че бил русофоб. Въобще нашите ранни политици биват делени на русофили и русофоби, а не оценявани във връзка с ролята им в българската история.
Стефан Стамболов може да е имал и отрицателни качества, но той е българският политик, който осъществява независимата българска държава. Вместо това, ние имаме един скоро сложен паметник във все още неремонтираната градинка на „Кристал”, леко смехотворен, на Стефан Стамболов и около него всичко е руско.
Нека да припомня, че в самия център на София се извисява подворието на руската църква, т.е. един руски храм. За него малцина наши сънародници знаят, че е построен много скоро след Освобождението, но знаете ли защо? Защото по онова време българската църква е в схизма, тя не е призната от останалия православен свят и руснаците в България, за да не се черкуват заедно със схизматичните българи, си построяват църква, в която да се черкуват само те.
След време нещата се променят, сега отново се промениха. В момента руският храм си е чисто руски клуб. Там ходят само руснаци и то не толкова, за да присъстват на богослужението, колкото за да се виждат помежду си и знам ли какви заговори да правят.
Няма как да не обърнем внимание и на старите съветски паметници. Може би един от най-ярките примери за такъв е Паметникът на съветската армия, който е в центъра на столицата ни. Какво трябва да се направи с тях и защо хората роптаят например срещу „акулите” на „Графа”, но не и срещу тези паметници?
Вижте, много хора роптаят и дълго време роптаха срещу Паметника на съветската армия, само че веднага на това реагира руската държава и то застрашително. Очевидно в момента ние нямаме политик, който да има куража да защити нашето национално достойнство.
Да, вярно е, че в много от градовете и столиците на бившия съветски лагер до 1989 г. имаше подобни паметници на окупатора, защото става дума за окупатор. Само в България обаче този паметник остава и никой не смее не просто да го развали, а всеки път, когато някой си позволи да нарисува нещо върху него, се вдига такъв шум, сякаш е била нападната самата Путинова държава. Това е абсурдно.
Другите централноевропейски страни, които се освободиха от съветското господство след ’89-а година, винаги са преживявали половинвековния период на комунистическия плен като чуждо завладяване, като завладяване от Съветския съюз. Ние, поради нашата национална митология, която така ни е свързала с руснаците сякаш без тях ние въобще не можем да съществуваме на картата на Европа, не преживяваме този период като чуждо завладяване.
Ние говорим за българските комунисти. Да, но българските комунисти никога не биха дошли на власт, никога, ако тук не присъстваха съветски войски. Всъщност ние сме били 45 години завладени от някаква чужда държава и съхраняваме до този момент паметника на завоевателя си. Това е абсурдно. Абсурдно.
Пак казвам, не че няма роптание. Това роптание или се стилизира като маниакална русофобия на някои партийни среди, или се стилизира като хулиганщина по отношение на един паметник, или най-вече (това е най-често употребяваният топос) – това е антифашистки паметник, това е паметник на онези, които са се борели с фашизма (какъвто в България на власт никога не е имало) – и поради тази причина той трябва да остане.
Вижте, един режим, който е осъждал за класова принадлежност към едрото селячество, към духовенството, към определена икономическа класа не е кой знае колко различен от порочния нацистки режим, който пък е осъждал хора заради тяхната народност и расова принадлежност.
Да, ние сме против нацизма разбира се, но трудно бихме могли да видим олицетворението на антинацизма в съветския завоевател.
