Владимир Чуков
на снимката: арабистът проф. Владимир Чуков
Проф. Владимир Чуков е роден на 22 април 1960 г. в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия.
Преподава в редица български университети. През периода 1995 – 1998 г. е главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“.
От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК.

 

 

 

Проф. Чуков, от два дни насам забелязваме нарастване на напрежението между Израел и Палестина в Ивицата Газа. Защо точно сега се случва това и има ли нещо общо с конфликта с Иран?

Това интервю спокойно можехме да го направим преди шест месеца, няма никаква гаранция, че няма да повторим интервюто след шест месеца.

Това е една спирала на напрежение, която ние виждаме точно в тази част на Близкия Изток – един конфликт между „Хамас” и между държавата Израел, който циклично се появява на повърхността. Нека да припомня годините, в които избухваше този конфликт: 2009 г., 2012-2013 г., имаше и през 2015-2016 г. и ако си спомняте през април месец тази година дори се стигна до гласуване на резолюция в ООН. Това по-скоро беше една декларация на Общото събрание на ООН и тогава беше абсолютно същата ситуация.

Това е един конфликт, който няма разрешаване. Може би определени детайли се променят – тактики, стратегии (военни, дипломатически, икономически), но така или иначе този конфликт не се е разрешил, а имам предчувствието, че ще имаме още поводи да се виждаме по същия въпрос.

Сега мога само да ви дам някакви допълнителни детайли, които ескалират подобен тип напрежение. Те всъщност произтичат от месец април тази година, когато беше анонсирано, че ще бъде представена т.нар „сделка на века” – американският мирен план за Близкия Изток.

Отделно се натрупа обсадата на Ивицата Газа. Това е един проблем, който го имаше и през 2009 г., когато скъсаха Турция и Израел – т.нар. „Флотилия на свободата”. От осем години практически тази част на Палестина е под много силната блокада на Израел.

Това е нещо, което ние всеки ден, всяка седмица наблюдаваме в тази част на света. И просто сега така се получи едно продължение на т.нар. „марш на мира”. Той започна през април, когато палестинците, желаейки да осуетят преместването на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим, започнаха да прекосяват границата между Ивицата Газа и Израел. Израел го прие като предизвикателство и тогава започна първата ескалация на напрежението.

Сега някак си нещата продължават, защото „Хамас” се опита да приложи нова тактика. Те искат просто да бъде вдигната обсадата на Израел. Наблюдава се лека крачка на Израел назад, защото през април те бяха обвинени, че използват прекомерно голяма сила, което пък е много силна анти-реклама за страната в ООН. Те в момента се чудят точно каква тактика да предприемат.

От друга страна става едно директно договаряне между Израел и Катар, това е нов елемент. През последните 10 дни Катар достави гориво в Ивицата Газа за 15 млн. долара. За първи път имаше участие на катарски дипломат в марша на мира – сред палестинците, които прекосяваха границата. Това означава намеса на държавата Катар в тези много сложни взаимоотношения.

Защо администрацията на президента Доналд Тръмп толкова рязко се оттегли от иранското ядрено споразумение, което беше подкрепяно от предшественика му Барак Обама и по този начин по-добре ли защитава съюзника си Израел, или пък го поставя в по-голяма опасност?

Това е един много дълбочинен въпрос – защо точно Тръмп беше човекът, който се оттегли от това ядрено споразумение. Знаете какви са трите основни причини – това, че Иран нарушава това споразумение.

Първо, броят на центрофугите не е този, който те са заявили. Второ, те нарушиха своята програма за балистични ракети. И трето, според мен най-важното, това е желанието на САЩ, защитавайки Израел, Иран да прекрати своето присъствие в различни части на Близкия Изток. Те са ясни – Сирия, Ливан, Ирак и най-вече Йемен. Това са официалните позиции.

Но ако питате мен, има още една скрита причина. Буквално преди седмица беше направено едно много интересно посещение на представители на евангелистки църкви в Рияд, които се срещнаха с принц Мохамед бин Салман.

Тръмп се радва на най-голямата подкрепа на евангелистите в САЩ. Без тяхната подкрепа той нямаше да стане президент. Така че пренасянето на посолството на САЩ от Тел Авив в Йерусалим не е само политически акт, той е и дълбоко религиозен. Той е вътрешноамерикански, политически, той е ако щете електорален. От тази гледна точка Тръмп направи тази стъпка (оттеглянето от ядреното споразумение, бел. ред) с оглед на запазването на своя електорат.

Считам, че докато той е държавен глава на САЩ, промяна в тази позиция по отношение на Иран, по отношение на споразумението с Иран няма да има.

Нека да обърнем поглед и към Сирия. Като че ли през последните седмици от там няма новини, но за никого не е тайна, че президентът Башар Асад не е доволен от примирието за Идлиб. Защо това е така и това затишие преди буря ли е?

Много сте права, че държавният глава на Сирия не е доволен от примирието. Това е така, защото без Идлиб няма военна победа. Тя заема около 3-4% от територията на Сирия и в нея живеят около 3 млн. души. Без Идлиб практически не може да бъде обявена военна победа.

Много са сложни взаимоотношенията, тъй като не става въпрос само за отношенията Турция-Русия. Тук се намесват и САЩ, след това на терен са прокситата – кюрдите, Иран „Хисбула”, които имат собствени регионални чисто субективни мотиви за действие в една или друга посока.

Давам ви един пример: САЩ са съюзници на сирийските кюрди, но под натиска на Турция буквално миналата седмица те обявиха награди за главите на тримата големи лидери на ПКК. А сирийските кюрди са филиал на ПКК. Това е нещо, което много силно разбуни духовете в Сирийски Кюрдистан. Имаше дори демонстрации в няколко европейски столици. Виждате, че там отношенията са толкова сложни, че трудно би могло да се предвиди какво може да стане.

Това, което се случва в момента в Сирия, е състояние нито на мир, нито на война. В тази ситуация всеки търси някаква позиция, в която нито да загуби, нито да спечели. В тази ситуация се досещате, че отново ще има малки регионални конфликти, които ще избухват и ще затихват.

Това, което нас ни касае като европейци е все пак тези конфликти да бъдат лимитирани и това да не ескалира извън националните територии на държавите в Близкия Изток. Като българин искам да кажа, най-вече да няма този поток от бежанци, който ние виждахме пре 2015 г., когато ситуацията излезе извън контрол.

Като че ли Иран е замесен и в конфликта с Израел, и в конфликта със Сирия. Каква всъщност е целта на иранската външна политика?

Това пак е много интересен въпрос. Иран е теократична държава. В нейната конституция пише, че духовният ръководител управлява Ислямска Република Иран в отсъствието на месията. Официалната идеология, която се изповядва, е джафарийството – деноминацията на 12-те имами.

Появата на този месия е свързана с разрушаването на държавата Израел. Тук се появява една много интересна религиозна плоскост, която ние европейците не можем да разберем. Ние сме много прагматични, много материално мислещи и винаги задаваме въпроса „а кой има полза, къде са парите?”.

Но не винаги е така. Близкият Изток е центърът на монотеистичните религии, там се намира Йерусалим и всъщност се получава един сблъсък от една страна между определени електорални кръгове в САЩ, които имат определен профил на поведение – религиозно и мотивирано политически. Израз на това е президентът Доналд Тръмп.

Точно инверсната форма е в Иран. Иран счита, че Израел ттрябва да бъде разрушен, за да се върне месията. Тук вече имаме една коалиция между духовния ръководител и президента Рухани. Когато за първи път спечели изборите, Рухани каза, че ще се оттегли от Сирия. За това никой не му повярва, защото не той осъществява външната политика.

Има противоречие между светски избрания президент и духовния водач, който е избран от един много тесен кръг от религиозни експерти. Самата държава е много интересна като конструкция, това е нещо безпрецедентно. Поне аз нямам сведения да има подобен тип държава.

Затова те се явяват навсякъде намесени – в Ливан чрез „Хизбула” те управляват. Миналата година помощта, която дадоха за „Хизбула” беше 800 млн. долара, при тези санкции, при тази оскъдица, при тези фалити, които станаха миналата година на банки в Машхад.

Иран са намесени и в Йемен – буквално те финансират хутите. Иранците са пуснали и много силен корен в сирийското общество. В Ирак също има конкуренция между Иран и САЩ за трите поста, които съвсем наскоро бяха избрани – президентът, министър-председателят и председателят на парламента.

Иран е една много интересна държава, в която се натрупват два конкурента – религиозният, но имате и персийският национализъм. Според мен много трудно би било на Запада, особено на САЩ, да променят поведението на Иран. Това означава, че режимът трябва да бъде махнат.

Очаквате ли в условията на това примирие в Сирия да започне разделянето на страната на различни сфери на влияние на Великите сили, или все още много етноси, които са в тази страна, имат голямо значение?

Моето мнение още преди започването на войната беше, че Сирия е един голям Ливан. Вижте начина, по който се управлява Ливан – две години и половина те нямаха президент, защото не можеха да се договорят външните фактори – сунити, шиити, християни и т.н.

В Ливан все пак е по-лесно, защото това са 10 хил. кв. километра с население 4 млн. души. Докато Сирия е около 16 пъти по-голяма от Ливан, преди войната бяха около 26 млн. души население, сега са спаднали до под 20 млн.

Изисква се намирането на една много сложна формула, ако въобще бъде намерена в близките няколко години. Аз лично съм песимист, че подобно нещо би могло да стане.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!