Румен Гълъбинов е роден през 1966 г. Завършва УНСС като магистър по Икономика. Има следдипломни квалификации от Университета на Джорджтаун, Вашингтон, САЩ (Банков рисков мениджмънт), Университет Сeйнт Джон, Колеж по застрахователен и рисков мениджмънт, Ню Йорк, Университета Екситър, Англия (Банки и финанси).
Гълъбинов има професионални квалификации по застрахователен и рисков мениджмънт и пазари на ценни книжа от Германия и Англия.
През 2002 г. е председател на Агенцията по застрахователен надзор, а през 2003 г. – зам.-председател на Комисията по финансов надзор.
Работил е и е членувал в управителните съвети на международни банки и застрахователни компании от България, Австрия, Холандия и САЩ. Автор съм на три книги и поредица от статии в националната преса в областта на застраховането и финансите.
Г-н Гълъбинов, миналата седмица стана ясно, че се разширява кръгът от хора, които могат да получават обезщетения при злополуки с техни близки на пътя. Трябва ли действително да се случи това и как ще се отрази на цените на застраховките?
Това е едно прецедентно решение, което би могло да намери отзвук и в законодателството. Оттук идват и опасенията, че прекалено много ще се разшири кръгът на хората, които ще имат претенции и ще подават искове и съответно прекалено много ще се разшири възможността за парични обезщетения.
Разбира се, ние не трябва да отиваме в крайности. В България имаме лимити, които отговарят на европейските директиви като лимити на отговорност (лимит на сумата, която може да получат близките на потърпевшите, бел. ред.). От друга страна имаме и съдебна практика, която в не много от случаите стига до тези лимити. Т.е. тези лимити все още не се използват достатъчно, не се ютилизират като крайна възможност.
Предложението, което напоследък се дебатира и което се направи за лимитите да са много ниски, мисля, че е не достатъчно добре обмислено. Това разбира се с основание поражда недоволството на обществеността.
Защото ние имахме такива ниски суми и лимити преди 20 години, когато започвахме целия този процес на преминаване към пазарна икономика и всички тези нови пазарни взаимоотношения. Т.е. не е нужно да се връщаме назад.
Членове сме от повече от 10 години на ЕС, а в ЕС има държави и те не са никак малко, които имат безлимитна отговорност дори. Т.е. там няма и горен лимит и тези държави пак се оправят по някакъв начин – и там се плаща „Гражданска отговорност”, и там се плащат обезщетения.
Така че нека да не сме някакъв краен случай – нито в единия, нито в другия край, а по-скоро да сме разумни, да потърсим разумната среда, разумната допирателна, така че нито да се орязват обезщетенията образно казано и възможностите на всеки един от нас, защото всеки от нас във всеки момент може да стане потърпевш и да трябва да си търси правата. Нека да не ни бъдат намалявани и ограничавани правата с въвеждане на някакви лимити и подлимити.
По-скоро трябва да се намери разумното решение как в повечето случаи да се разрешават тези проблеми без да има основания за спорове, за дела и за такива усложнени взаимоотношения.
Според Вас къде е златната среда – Вие като икономист и човек на числата как виждате възможността да са удовлетворени и двете страни?
Сега има възможност лимит да се претендира до 10 млн. лева. Т.е. при акумулиране на риск и настъпване на произшествие с повече от един пострадал и акумулиране на щети може да се стигне до 10 млн. лева. Разбира се такива искове са голяма рядкост все още за България. Очевидно е, че този лимит не се използва изцяло.
Ако може тогава да се помисли за въвеждане на подлимит на този големия и да се намали да кажем на 5 млн. лева. Защото в по-голямата част от случаите обезщетенията попадат в сегмента между 50 хил. лева и 1 млн. лева – това са по-големите обезщетения. Рядко прехвърлят 1 млн. лева, а още по-рядко има искове за горния таван от 10 млн. лева.
В този смисъл може да се помисли за някакво прецизиране на най-горните лимити, а не са се въвежда такъв долен лимит, който е sub-limit, като междинен лимит. По този начин се ограничават правата на лицата, които имат право да претендират – близки, роднини примерно ако човекът е загинал или е получил трайни увреждания или инвалидност, които понякога водят и до пълна загуба на работоспособност. Не трябва да се отменя възможността всеки да си получи достойното обезщетение.
Представители на застрахователните компании и Ваши колеги икономисти заговориха за драстично увеличаване в цените на застраховките „Гражданска отговорност”. Колко човека ще бъдат засегнати от това и с колко може да се увеличат цените на застраховките, които както знаем са задължителни?
Много хора могат да бъдат засегнати ако наистина драстично се увеличат цените, но аз не смятам, че има основание за толкова драстично увеличение. Цената веднъж вече се вдигна през лятото във връзка и с проблемите с едно от застрахователните дружества, което фалира – „Олимпик”. Това беше може би формален повод за увеличение на цената.
Относно ново увеличение на цените до края на годината, не мога да прогнозирам какъв може да е скокът. Но при всички положения ако се вземе под внимание възможността за по-широко кандидатстване за обезщетения и искове и се разшири тази основа, вероятно ще има увеличения на цените, но не ми се вярва да е толкова драстично и чувствително.
Изглежда разплитането на този казус може да излезе много солено на управляващите, затова и премиерът Бойко Борисов нареди да се оттегли този законопроект и депутатите на ГЕРБ да не го гласуват. Правилно ли беше това решение според Вас и изобщо трябва ли главата на изпълнителната власт да нарежда на законодателната власт?
На мен ми се струва, че прецизиране и преосмисляне на това предложение е необходимо и в този смисъл не трябва да се бърза. Като проектопредложение за изменение на Кодекса за застраховането си има съответната процедура, по която е минало. По същия начин може да се мине една нова съгласувателна процедура с по-голямо обществено обсъждане.
Както се казва: „десет пъти мери, един път режи” е по-добре отколкото да се бърза и да се направи нещо, което след това няма да може да работи и ще има много неудовлетворени от него страни.
Няма как да не Ви попитам и за казуса с „Олимпик”. Наскоро беше отложено за пореден път делото за несъстоятелност. Все пак кой у нас носи вината за случилото се с „Олимпик” и ще си получат ли хилядите българи, които бяха ужилени, обезщетенията?
Основният фокус сега трябва да бъде в Кипър и какво правят кипърските власти по този случай, защото компанията майка е там регистрирана, тук е имало клон, който е упражнявал дейността. Съответно компанията майка носи в най-голяма степен отговорността за финансовата стабилност на цялата група от фирми.
Много е важно да се следи какво правят кипърските власти – след квестора, синдика, ликвидатора, как се движи съдебното дело, каква е позицията на кипърския гаранционен фонд по тези въпрос. Освен това каква е позицията на кипърския надзор.
След това трябва да се търси възможност тук в България да се удовлетворяват също претенции. Мисля, че не е невъзможно за българските ощетени клиенти на компанията да се получи обезщетение тук, а след това да се водят регресни претенции към кипърската страна за възстановяване на направените разходи.
Ако това е невъзможно, трябва да се търсят директно претенции към кипърската страна, което ми се струва, че ще е по-сложно и ще отнеме повече време.
При всички положения този случай доказва, че не само в България, а и в други държави, които пак са членове на ЕС, този административен процес не върви толкова бързо, колкото ни се иска и трябва очевидно да бъдем търпеливи, за да видим какво ще се получи.
И все пак имаше ли някой у нас, който си затвори очите за проблемите на „Олимпик” и не предупреди своевременно клиентите на компанията?
Очевидно има забавяне в уведомяването. Можело е това да стане поне 3 месеца по-рано, още когато е получен първият сигнал от страна на Кипър. Защо това не е направено не може да кажа.
Ако беше пристигнало предупреждение навреме, поне щяха да се избегнат проблеми, свързани с внесени авансово вноски, по полици, които няма да са валидни. Могла е да се предотврати възможността да се сключват нови полици през посредници примерно, за които след това хората са платили първите една или две вноски и после трябва да отидат пак да си направят застраховки за цялата сума при друг.
