Цената на хляба скача. Цената на газа също. Следва оскъпяване на куп производства и стоки. Вързано, няма как да не поскъпнат още парното и топлата вода. От януари 2019 г., почти сигурно, вече няма да ни се размине и рязко увеличаване на такса смет, на сградните данъци, на тези и за старите автомобили. Здрава да ни е гърбина, казва народът.
Дотук обаче електоратът кротува.
Значи, може да се опита още нещо. Например – повишаване на здравните вземания, решиха управляващите и изпуснаха порция неофициална информация, за да сондират нагласите за новите си идеи за „реформи в здравеопазването“. Схемата се оказа просто въвеждане на задължително допълнително здравно застраховане. Плащаме пак досегашните задължителни пари за осигуряване към НЗОК, като добавят още отгоре задължително, за друга каса – вече застраховател. Годишно утежнение на калпак 800 и 1000 лв. Само.
Вероятно, можеше да бъде преглътнато и то без ропот, в името на стабилността, ако от изтеклите кроежи не ставаше ясно, че те нямат нищо общо с която и да от наложителните промени в здравния модел и с качеството на грижата за здравето. Както и ако вече веднъж не бяхме сърбали попарата на подобно вдигане на вноските – „само с още 2%“, без това да е част от реална пакетна реформа.
Точно така стана през 2009 г. Увеличиха вноските с 2%, за кратко време наляхме на НЗОК 890 млн. лв., после още, уж за правене на втори осигурителен стълб. След което процедурно парите тихомълком бяха одържавени – за нуждите на показването на добър бюджетен резерв.
И тогава, както и сега имаше говорене за демонополизиране на здравната каса, за създаване на здравословна конкуренция в сектора на осигуряването за болести. Добрите идеи умряха, време, сили не стигнаха за реализиране, а парите изчезнаха.
(Сегашният здравен министър Кирил Ананиев би трябвало добре да помни станалото. През 2009-а още бе зам.финансов министър и пак от главните идеолози на промените в сектора, който днес вече директно оглавява и ще оздравява).
Щом веднъж върнахме лентата назад, а и защото днешният финансов министър Владислав Горанов се произнесе профилактично за актуалните „реформите“, че „нищо от огласеното за промени в здравния сектор не е окончателно и, че „ако не бъдат пресечени всички пробойни в здравната система и НЗОК, повече пари от болните (и здравите) няма да се прибират“, е добре да си припомним и една някогашна приказка на един негов предходник. Симеон Дянков.
За започнатото преди десетина години допълнително събиране на пари „за втори стълб осигуряване“, Дянков каза: „Без цяла реформа, а тя иска много и боли, парите за здраве, колкото и много да са те, пак ще изтичат. Но вече през много касови дупки“.
После доразви мислите и страховете си (иначе той, Симеон Дянков, хич не беше страхлив): „…ние и сега не можем да се справим с контрола, при една единствена каса, така че дори не ми се мисли какво ще стане, когато всички тарикати с допир до здравеопазването вземат да си прилагат тарикатлъците през десет и повече такива“.
Авторитетни и коректни икономисти, както и авторитетни и коректни медици и здравни анализатори твърдят и доказват, че проблемът на нашето здравеопазване далеч не е толкова в парите, в недостиг на средства за здравеопазването, а е неправилното и нерационално харчене и отворените възможностите за злоупотреби. Както на оперативните професионални нива долу, на терен, така до най-високите етажи горе – административни и контролни.
Конкретно на оперативния терен медици и болнични шефове, както преди, така и сега, са принудени постоянно да маневрират, притиснати между купища бюрократични пречки вместо да работят нормално и пазарно. Препъват ги измислени здравни карти и други разчертания, съчинени какви ли не лимити, стандарти, бройки болни и бройки болести. Изсмукани от пръстите цени на клинични пътеки, позитивни лекарствени списъци или други – под мораторум. Изброяването е случайно изборно.
Нищо във финансирането на сектора не зависи от качеството и ефективността на услугите. Нормалният за добре работещите здравни модели принцип „парите следват пациента“ у нас е заменен с кабинетни директиви: ще отидеш да се лекуваш където, при когото и както си картографиран, с каквото и за колкото е разписано и толкоз. Искаш ли друго – плащай.
Нерешени остават и се задълбочават проблемите и със заплащането на лекарите,сестрите, на целия медицински персонал. Това предпоставя ненормални диспропорции в заплащанията дори в рамките на една болница и още по-ненормални разлики във възнагражденията в зависимост от специалностите и регионите. Условия за лобизъм и корупция пак по всички нива на здравната система – навсякъде, шири се пълна безнаказаност.
„Разликата в заплатите и бонусите между най-високо и най-ниско платените лекари в страната стига до над 70 пъти, като има младши лекари, които не взимат и 1 000 лв.месечно, конкретизира наскоро доц. Христо Хинков, шеф на Националния център по обществено здраве и анализи. Лекарите не искат провинцията, както и зле платени специалности, към които и фармацията е без иновативен интерес. Съсловието опасно рисково застарява, младите лекари бягат веднага след университета зад граница – заради възможностите за професионално израстване и парите. Тук ги няма.
Сериозни деформации в системата по същата линия идват и от свързаните битки на фармабизнеса за вклиняване и доминиране. Според подадените от самата индустрия официални данни, задължителни за огласяване по нейния етичен кодекс, през 2017 най-големите й фирми са спонсорирали – най-вече медицински дружества, отделни специалисти и изследователски звена – с близо 28 млн.лв.
Фокусът е върху онкологията, кардиологията, белодробните болести, ревматологията и еднокринологията. Все специалности, в които през последните години е бумът на нови открития и разработки и които формират най-сериозен дял от публичните разходи за лекарства. Не само у нас.
Подкрепата на фармаиндустрията е за участия в научно-образователни събития като конгреси, обучения, практики, консултантски услуги, проучвания, за направата на регистри и обработка на данни, анализи, др., без каквито модерната медицина, без капка съмнение, не може да я има.
Ако държавата и бюджетът бяха адекватни играчи с пари, осигурени стратегии и правила, с адекватна грижа за професионалната подготовка и израстване на лекарите, картината и тук, със сигурност, би била много по-различна, ако не без-, то поне с много по-малко деформации.
Пак липсата на правила, отказът от налагане на правила е причина – отново и на оперативен професионален терен, и на ниво власт и редова администрация – за държаните възможностите за сериозни злоупотреби с консумативи, лекарства, при купуване и използване на скъпа апаратура, за игрите с обществените поръчки.
Никой от властта не иска да се вгледа и в структурата на сегашните, сами по себе си ненормално високи, доплащания за лечение директно от джоба на пациенти. Като цяло те се равняват на повече от 40% от общите разходи за здравеопазването. При приемлив европейски процент не повече от 15.
Оказвaме се на челни световни позиции по тези „плащания от джоба на пациентите“, като едновременно сме много назад по много показатели – процент на публични разходи за здраве, процент на населението с незадоволени потребности от здравни грижи по финансови причини и т.н., т.н.
Експертите са категорични: това положение трябва да бъде специално анализирано и променено, на всяка цена, изисква комплекс целеви действия. Световният опит сочи, че „колкото по-висок е процентът на доплащане за здравни грижи в една държава, толкова по-ниски резултати генерира тя, особено по отношение на достъпа до здравни грижи и реалното подобряването здравето на населението“.
Особено показателна за характера на хроничните болести на нашето здравеопазване е и самата вътрешна структура на директните пациентските доплащания.
Преките доплащания от пациентите за болнична помощ са не повече от 13%, докато близо 81% от тях са за лекарства, импланти и други, от търговията на дребно в аптеки, санитарни и оптични магазини.
Необходимостта от тези високи доплащания, дори само за лекарства, води до невъзможност/липса на навременно лечение, което влошава крайно здравословното състояние на хората, обръщат внимание световните доклади. Българските болни често се озовават в болница вече в свръхтежко състояние, когато и лечението е много по-скъпо. ( Отнасят го най-вече най-големите държавни болници, винени и наказвани постоянно за трупане на перменентни дефицити.)
Неприятна аналогия се получава с пациента българско здравеопазване – подмятан, прехвърлян, отлаган, зле лекуван/ нелекуван десетилетия. Станал вече прескъп за лечение, в положение, непосилно за връщане назад. При това дередже да лекуваш с баене, с фрагментарни и елементарни бюджетни и други административни трикове отива отвъд абсурда.
Трябваше сякаш да напълно е ясно, колкото трудно и скъпо ще е лечението след толкова нищоправене. Трябваше да е ясно, но, явно, не е.
А игрите продължават. При това с противна повторяемост на отделни финансови, а и апаратни номера. Най-прясно рециклираният от които е тихо заложеното в бюджетарската реформа на сегашния здравен министър елиминиране на съсловната организация – на Българския лекарски съюз – от годишно договаряне, съгласуване на основните правила и пари за здравеопазването, което ставаше в немалка степен с досегашните рамкови договори между съюза и държавната НЗОК.
Върви се към елиминиране на значим коректив на действията и бездействията на политиците в сектора на здравеопазването, което, със сигурност, е много лош знак за управленски манталитет. И към българските граждани и за гледащите ни отвън – откъм външния демократичен и пазарен свят.
До дни предстои официалното огласяване на плана за реформи в здравеопазването „Ананиев“. Дотук всичко било само неформални срещи с професионални и секторни представителства и изтичане на неокончателни документи, твърдят от администрацията на властта. Т.е. в очакване сме на официалната част. Предварителните въпросителни и съмнения за смисъл и резултатност са неприятно много.
