През 2002, тъкмо се беше родила дъщеря ми, бях в „24 часа“ и един ден главната редакторка вика – иди на срещата на медийната коалиция в Боровец вместо мене, че имам друга работа.
Качих се на колата и отидох в Боровец. Казах каквото имах да казвам и си тръгнах. На излизане видях Петко Георгиев от „Свободна Европа“. Говореше по телефона – викам, здрасти, и отминах. Но той спря да говори, махна ми и вика – искаш ли да ходиш на един семинар по разследваща журналистика във Виена.
Викам – искам, ама няма кой да гледа бебето. Чакай да питам. Звъннах на жена ми, тя вика – луд ли си, бе, заминавай, ние тука с бабите ще се оправим.
Та отидох. Бяхме българи, румънци и украинци, курса го водеше пенсиониран канадски журналист. От българска страна в групата бяха Миролюба Бенатова, Станимир Въгленов и други имена в разследващата журналистика.
Лекторът поиска да дадем пример какви разкрития сме направили. Украинците разказаха за подкупи на тамошните катаджии, румънците – нещо за „Секуритате“ и като дойде нашият ред, убедих групата да разкажа аз.
Случаят беше от популярната сега приватизация. Към края на миналия век беше приватизирана веригата „Петрол“, като в договора имаше условие да купува гориво от тогава още държавния „Нефтохим“ – Бургас.
И както си седя в редакцията, гледам, че в Румъния цените са с около 20 % по-ниски от България. Викам си – тия трябва да са луди, та да купуват от Бургас, когато може по-евтино.
И се обаждам на кореспондента в Русе – Иво Жейнов. Помолих го да иде на моста и да види дали не вървят цистерни. След два часа Иво звъни и казва – минават, и не само минават, ами са депозирали 18 милиона долара в банка Букурещ и си теглят бензин от рафинерията в Плоещ.
За мен остана да се обадя в приватизаторската фирма и да питам дали е вярно.
Оттам казаха – без коментар. А аз им казах, че ще го пусна на първа страница.
На другия ден дадоха пресконференция, признаха и – няма да правим повече така.
Канадецът онемя. Така се прави, колеги, рече. Г-н Даскалов няма какво да учи, може да се разхожда из Виена, а ние с вас имаме работа.
Драго ми стана, какво да крия.
Та си спомних за онези времена покрай сегашните разкрития за т.нар. реекспорт на лекарства. Логиката е проста и описана още от Маркс в „Капиталът“. Капиталът отива там, където е печалбата.
Ако има поне 10 %, капиталът живва. При 100 % няма престъпление, което капиталът да не е готов да извърши.
Така и с лекарствата. Ако нещо може да се купи в България за 1 лев и да се продаде в чужбина за 5, реекспортът е природно явление. Като сняг през декември.
Любопитно ми е по кой текст от Наказателния кодекс ще бъде третиран износът на лекарства от България, след като те са купени по редовен начин.
Без значение дали от сириец, патагонец, циганин от Факултето или чистокръвен българин.
Освен ако не се изровят някакви текстове отпреди 100 години за спекулата по време на война.
Но ние не сме във война.
Или сме?
