Ал. Маринов
На снимката: проф.Александър Маринов

Един от големите пороци на управлението у нас е, че вместо да се решават реално съществуващите проблеми, основните усилия отиват за тяхното отричане, омаловажаване и за отвличане на общественото внимание от тях. Така проблемите остават, задълбочават се и започват все по-осезаемо да тормозят българите, или поне мнозинството от нас. Освен това нараства възмущението, че ни правят на идиоти. Дори временно да се разсее или отклони недоволството, все ще се намери някой да припомни корените на днешните беди. Например, че ремонтът на опасната стена на язовир „Бели Искър” се отлага вече 17 години, а в същото време липсва каквато и да било публична отчетност как са изразходвани отдавна отпуснатите именно за подобна цел почти 500 млн. лева.

Вероятно основната причина това недопустимо поведение да продължава с години е, че отговорните лица и организации (политиците, институциите и партиите) не понасят никакви последици – нито за нерешаването на проблемите, нито за непочтеното отношение към тези, които са им дали властта. Но би било много глупаво да се смята, че това може да продължава не просто дълго, а до безкрайност. Защото изострянето на проблемите в един момент засяга съществуването, т.е. живота и здравето на хората, а в такива случаи се включва в действие инстинктът за самосъхранение, по-силен от политическите инструменти за манипулация. Образно казано, в сблъсъка между пресъхналата чешма и телевизора винаги печели чешмата.

Това въведение е нужно, за да се разбере по-особения характер не само на предстоящия вот на недоверие към правителството, а най-вече обществената ситуация, в която той протича. Досега почти всички вотове на недоверие в българския парламент за последните три десетилетия с основание са били оценявани като нискоефективни. Не само защото не са довели до сваляне на кабинета, а поради слабото отражение в обществото. Така на тази важна демократична парламентарна процедура мнозинството от българите започна да гледа с безразличие и недоверие, въпреки че често бяха разисквани реални и важни слабости на управляващите. По сценарий опозицията се опитваше да разбуни духовете извън стените на парламента, но по правило не срещаше видим отклик.

Сега положението е принципно друго. Истинската сцена на политическото действие е в публичното пространство (макар и все още не на улиците). Недоволството от продължаващото некомпетентно и безотговорно управление нараства от само себе си, а опозицията не успява да го догони. И би направила голяма грешка, ако се опитва да го стори главно с все по-високи октави на критиката към правителството. Днес повече от всякога БСП и другите политически сили, претендиращи да са алтернатива, трябва да се постараят да убедят обществото, че предлагат различна и наистина добра политика за решаване на проблемите с опазването на околната среда и осигуряването на жизнено необходимите за обществото природни ресурси. Ограничаването до посочване на всеизвестни факти няма да свърши работа, даже напротив. Така, както няма да помогне на властта опитът да се хвърлят на публичен линч няколко изкупителни жертви. Въпросът не е само в конкретните виновници (които несъмнено трябва да понесат наказание след обективно доказване на вина), а в системата, водела и водеща до постоянни рецидиви на проблеми и кризи.

При това трябва да се отчита, че е нужна алтернатива не на едно или друго конкретно, „техническо” решение, а на модела на управление и манталитета на управляващите. Необходими са честни, доблестни, обосновани и реалистични предложения, но също така и хора, които да ги реализират, ползващи се с обществено доверие. А също – способност да се мисли в перспектива, системно и в полза на публичния интерес, а не с оглед на конюнктурни частни изгоди. Засега трескавите опити да се потуши кризата дават обратен реултат не само защото липсва подготовка и план за действие при подобни кризисни ситуации. Обществото просто не вярва на институциите – поради допуснатите грешки и поради продължаващото увъртане и спестяване на част от истината. В това отношение опозицията не е в много по-добро положение от управляващите.

Този по-общ политически и морално-психологически контекст не предопределя изхода на гласуването в парламента. Но ясно личи, че обръчът около ядрото на управлението се свива. Едно по едно започват да се клатят малките „помощни колелца” и нищо чудно утре да се търкулнат в друга посока. „Воля” и „Атака” вероятно няма да гласуват „за” вота, но вече правят намеци, че са готови да се прехвърлят на друга лодка. Останките от патриотите във властта сигурно няма да се самосвалят, но вероятно забелязват, че на техните представители е отредена ролята на баласт, който без колебание се жертва при криза. Идва момент, в който желанието за власт започва да отстъпва пред стремежа да се запазят получените до момента облаги от нея. И да не настъпи сега, този момент е близо.

Резултатът от гласуването в парламента вероятно няма да доведе до незабавно сваляне на правителството, но краткосрочната перпектива е неблагоприятна. Колкото и да е парадоксално, това се дължи не главно на усилията на опозицията, въпреки че тя се превръща в официален политически говорител на общественото недоволство (по липса на други). Главната заплаха за управлението идва от това, че характерът и степента на изостряне на проблемите не предлагат никакви възможности за бързо облекчаване на напрежението. Парите и импровизираните нормативни мерки, както и медийното облъчване вече не могат да дадат резултат, а припряността носи рискове от по-нататъшно задълбочаване на кризата.

В този смисъл януари 2020 г. се очертава като много по-драматичен от януари 2013 г., въпреки че възможните сценарии за развитие на събитията изглеждат идентични.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!