„Посещението на римския папа е политически акт, целта е да се обединят всички църкви около Рим и когато дойде Антихриста, папата да го посрещне“. Това обясни Пловдивския митрополит Николай на миряните в църквата „Св. Георги“ в Пловдив, още докато папа Франциск бе все още на българска територия и не бе отлетял за Северна Македония.
И за да не останат някакви съмнения всред вярващите за еретическия образ на папата, владиката допълни: „Всички искаме християнските църкви да се обединят. Това обаче може да стане само от църковни хора, когато епископите се съберат и обсъдят как да стане това. Политиците не искат това, те целят точно обратното. Създадено е, например, т.нар. икуменическо движение, което цели обединение на всички религии. Но нали знаете, има и религия на Сатаната. Как да се обединим всички? Не е възможно да се обедини светлината и тъмнината“.
Под „църковни хора“ митрополитът има предвид именно архиереите от Св. Синод, затова и индиректно намекна за решението му папа Франциск да бъде посрещнат хладно и сдържано от страна на поместната ни църква, срещу която имало „медийна кампания“, която пък била подготвена, за „да дойде папата и да бъде обявен за свети отец, живеещ в нищета и бедност“. С други думи архиереят на Пловдивска епархия не говореше от свое име (и за личния си скъп часовник), а за съборното решение на Св. Синод.
С тази, меко казано, агресивна и несдържана критика митрополит Николай надмина и събрата си митрополит Гавриил, който в свои интервюта оправдаваше решението на Св. Синод да стои на дистанция от папата и да не се участва в обща молитва за мир с твърдението, че католиците са неправославни и това била правилна православна позиция.
За Николай обаче папата не само че е еретик, но той всъщност е посредникът на Антихриста, който ще бъде посрещнат именно от него, папата, както и, че папата е представител на „религия на Сатаната“, т.е. на „тъмнината“, за разлика от православието, което е „светлината“.
„Посланието“ на владиката Николай към православните християни бе толкова неочаквано и одиозно, че българската дипломация дори репликира на думите му с недоверие – че те са били произнесени. Мнозина богослови, познаващи сравнително много по-отблизо характера на пловдивския архиерей, също бяха шокирани – в този случай със същностни въпроси, имащи отношение към православността и компетентността на владиката. И има защо.
Еретици ли са римокатолиците (?) – по същество това е първият сериозен въпрос, отнасящ се до решението на Св. Синод във връзка с папската визита на територията на страната ни и в диоцеза на БПЦ-БП. И макар в самия официален документ твърдението, че те са еретици да не фигурира, в публичните изказвания на някои синодални членове то присъстваше имплицитно. Всъщност този въпрос беше коментиран в медиите по време на папската визита, бе многократно припомняно, че през 1964 г. в Йерусалим тогавашния вселенски патриарх Атинагор І и римският папа Павел VІ влизат в диалог и подготвят вдигането на Великата схизма между християнския Изток и християнския Запад, което се случва през декември 1965 г. с отменянето на взаимните анатеми между двете църкви, произнесени след 1054 г.
Актът тогава бе придружен и с подписването на официален документ – Съвместна декларация. Това обаче е формалната страна, тъй като още преди тези години всред православните църкви съществуваше богословското убеждение, че макар и отдалечила се от православието по някои съществени верови въпроси, Католическата църква е църква, а нейната църковна йерархия се признава като такава.
Затова е и учудващо, че някои родни митрополити са пропуснали тези важни „страници“ в обучението си по време на богословското си следване, и най-вече това, което св. Никодим Милаш, Далматински епископ, наскоро канонизиран за светец от Сръбската православна църква, пише (като автор) на с. 279 – 280 в учебника Църковно право (издаден 1890 г., на български език – през 1904 г.). Преди да цитирам самия св. Никодим, отбелязвам само, че същият и днес се счита като най-добрия специалист по Канонично и Църковно право в новата и най-новата църковна история на Православната църква, той е и съставител и автор на многотомния сборник с Канони на Православната църква (публикуван между 1895 г. и 1899 г.), по неговите учебници и различни трудове се подготвят и днес всички студенти по света, изучаващи православно богословие.
В цитирания учебник – българско издание, винаги санкционирано и одобрявано от всички състави на българския Св. Синод от началото на миналия век до сега, св. еп. Никодим Милаш отбелязва: „Съвременната практика на православната църква по въпроса относно свещенството на римокатолическата църква е една, а относно на протестантката – друга. У протестантите не се счита нито свещенството за божествена уредба, нито пък се признава съществуването на църковна йерархия по божествено право, поради което, освен другите основания, православната църква не може да признава и не признава за свещеници лицата извършващи религиозно служение у протестантите. А относно свещенството на римокатолическата църква, православната църква взема за норма първия канон на цариградския събор от 879 г., когато била призната законността на това общество; и сега римокатолически свещеник, ако желае да премине в православната църква и да бъде свещеник в нея, се приема по установения чин, без да се извършва над него ръкположение, понеже полученото такова в римокатолическата църква се признава за действително“.
Към написаното от св. Никодим Милаш напомням, че тайнството Свещенство не се извършва и допълвам, че в такива случаи католически свещеник, пожелал да приеме православната вяра, единствено полага специална клетва.
Що се отнася до миряните католици, желаещи да приемат православната вяра, то тайнство Кръщение не се извършва повторно, а само тайнството Миропомазание, и то в случай, че не е извършено. Тази позиция – за отношението на Православната църква към Католическата – е отразена и в съвременните руски учебници по църковно право, както и в „Основи на социалната концепция на Руската православна църква“ – най-автентичният официален документ на тази поместна православна църква, в който се казва не само, че Римокатолическата църква е църква, но и че йерархията й е съхранила апостолското приемство на ръкоположението, т.е. че Православната църква признава йерархията на Римокатолическата църква именно като такава: епископите – за епископи, презвитерите – за презвитери, дяконите – за дякони, и разбира се папата на Рим – като пръв епископ в тази църква.
Разбира се в тези документи и въобще в православната литература винаги се споменава, че от православна гледна точка римокатолиците са се отдалечили от някои вероучителни основи на Православието, от етоса и от духовния опит на Древната Църква. В същото време, както се вижда, налице е признанието по отношение на йерархическото църковно наследство у римокатолиците. Следователно възниква въпросът: с идеята, че папа Франциск е еретик ли беше той посрещнат в Св. Синод, или като епископ?
Другият най-често коментиран въпрос при папската визита в страната ни бе този за отказа на Св. Синод да вземе участие чрез свои представители в проведената в центъра на София обща молитва за мир. Изтъкнатият синодален аргумент се състоеше в това, че каноните на Православна църква забранявали молитвено общение с друговерци.
Вярно, от древност Църквата е формулирала и приела такива правила (ап. правила 10, 45, 46, 65, Лаодикийските 6, 32, 33, 37 и 47 правила и други), с които се забранява обща молитва с изповядващи различна вяра. Тези синодални архиереи, гласували за синодалната позиция, обаче забравят, че по отношение на практиката на Църковното право на Православната църква съществува общоприетата всред канонистите теория за относителната задължителност на църковните канони, според която (казано най-общо) някои правила престават да действат „от само себе си“, тъй като през вековете се е променяла координацията на църковните канони с държавните закони, предвид изменящите се отношения между Църквата и държавата, сменяли са се обществено-икономически и политически системи, настъпвали са промени в бита, обичаите, нравите и културата на човечеството, фактори, които по един естествен начин са „принудили“ някои канони да не действат в буквалния им смисъл, отразен по време на самото им приемане.
Всъщност те не са отменяни, тъй като повече от хилядолетие не е свикван органът, който ги е промулгирал в каноничното пространство, но сами са престанали да действат – престанали са най-вече защото причината, поради която са били създадени вече не съществува. В тази връзка са и следните няколко примера:
Според 53-то правило на Лаодикийския поместен събор не подобава на християните да играят и танцуват по време на сватби. Още Валсамон обаче (в тълкуванието му на това правило) изказва съмнение във валидността и възможността да се изпълнява разпоредбата на този канон: „… то никак не се изпълнява, няма нужда и от тълкувание“.
С други думи, ако това правило трябваше днес да се изпълнява буквално, то с положителност всички православни щяхме да попаднем под запрещение.
В този контекст, показателен пример е и забраната духовни лица да участват в празненствата на второбрачни. Зонара обаче репликира (в тълкуванието му към 7-мо правило на Неокесарийския поместен събор), че тези предписания са само „на книга“, и че самият той знае, че патриарси и митрополити взимат участие в брачните празненства на царе, встъпващи във втори брак.
По подобен начин Зонара признава, че 96-то правило на Трулския събор (повеляващо тези, които „чрез кръщение са се облекли в Христа“ да не „гиздят косите на главите си с изкуствено плетене“) „никой не го забранява, нито патриархът, нито другите архиереи, нито монасите, които са духовни отци на тъй безсрамно постъпващите хора“.
В контекста на коментираната тема са и правилата, които забраняват на епископи, презвитери и дякони или който и да е християнин да се храни на една маса с юдеи и еретици, дори да ги поздравяват. В този смисъл актуализирането и кодифицирането на някои престанали да действат „от само себе си“ или по различни причини във времето канони стоят на дневен ред пред Православната църква, която започна вече подготовка за провеждането на Вселенски събор чрез свикване на поредица от всеправославни събори, които да очертаят решенията на бъдещия Вселенски събор.
Изглежда обаче Св. Синод на БПЦ-БП или не разбра идеята на останалите поместни православни църкви, събрали се да обсъждат преди няколко години в Крит актуални канонични въпроси, или пък беше политически подведен от Руската православна църква да не участва в Събора.
Пак във връзка с аргумента на Св. Синод, че молитвено съвместно участие с изповядващи други религии, възниква и въпросът: нима подобни забрани не съществуват и в правните кодекси на юдеите, католиците и мюсюлманите?
Съществуват, разбира се, но техните ръководни представители са схванали много добре, че в проведената обща молитва за мир не са били заложени никакви елементи на частно или общо богослужение. Това прочее се видя и от милионите зрители от целия свят: нито у юдеите присъстваше елементът на „люлеене напред-назад“, придружен със съответните поклони, нито мюсюлманите демонстрираха „намаз“ – коленичене и прострация, нито католиците отправяха литургични молитви към Бога, според католическите чинопоследования.
Общата молитва за мир, на която станахме свидетели, бе по-скоро в духа на св. ап. Павел в 1 Тим. 2:1: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци“ за мир на земята; както и в св. Павловото разбиране, според което ние трябва да поднасяме молбите си към Бог без безпокойство: „Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби“ (Фил. 4:6), и „с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии“ (Еф. 6:18).
Разбира се, трудно е да се определи от православна гледна точка каква точно по вид беше тази обща молитва за мир – молитва, за която не можем да измислим точните думи (Рим. 8:26 – 27). Най-общо може обаче да се каже, че това бе молитва в Самият Дух (1 Кор. 14:14 – 15), който се застъпва за нас – за всички човеци на земята.
Следователно, от всичко казано дотук, решението на Св. Синод да не участва в общата молитва за мир по време на папската визита в София е аргументирано по-скоро от идеята за разделение, а не от идеята за любовта между човеците – в общочовешки план, а не в тясно религиозен. Този формален подход обаче не прави БПЦ-БП по-православна и повече апостолска и светоотеческа. За това ще се убедим съвсем наскоро, след месец, при посещението на папа Франциск в съседна Румъния, където Румънската православна църква със сигурност няма да демонстрира такова зилотско отношение към госта си, посетил диоцеза й.
Изкушението (в личен план) е грях, но приемайки го с пълно съзнание, накрая да попитам: дали пък БПЦ-БП е безупречна в канонично отношение? Къде всъщност е проблемът – в папата, посредник на Антихриста, или в самата среда на БПЦ-БП – с папата обща молитва за мир не може, но с агенти на Държавна сигурност може, вкл. и молитвено общение с политици атеисти! И може ли да цитираш канони, след като сам не спазваш канони – пример: неизпълнението на каноническата разпоредба за свикване на всеки 4 години на Църковен събор. Това вече не е метафора.
П.С. Слава на Бога, но не всички архиереи от Св. Синод демонстрираха неадекватност по отношение папската визита. Публичните обръщения на Високопреосвещените митрополити Наум Русенски и Антоний Западно и Средноевропейски показаха на православните българи, че и всред епископите има люде, които, без да изпадат в неправославие, не се поколебаха да отправят градивна критика към тези свои събратя, които объркаха Православието с инатославие.
Или може би и те са представители на „тъмнината“ и ще станат съучастници на папата в посрещането на Антихриста?! Затова нека да внимаваме, та да не би като книжниците и фарисеите, прецеждайки комара да погълнем камилата: „Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!“ (Мат. 23:24).
