През 1980-а волейболният отбор на България игра финал на Олимпиадата в Москва. Загуби с 1-3 от Съветския съюз. Беше осакатена Олимпиада заради бойкота на Запада – поводът беше съветската инвазия в Афганистан. Но „Гадзета дело спорт“ написа: Това беше среща, която отдаде чест на волейбола. Така беше. Гледах и не се срамувах.
Сега и с Хърватия – Франция, финал на Световното. Беше мач, който отдаде чест на футбола. Хърватите не успяха, за което всеки нормален човек съжалява. Нация от 4 милиона – световен шампион, е вдъхновяващо. Не би. Но играха. Ходих в Загреб в края на миналия век. За президентската клетва на Стипе Месич. Видях една млада и жизнена нация, радваща се на живота, само(уверена), вярваща в себе си. Си направих паралел с България. Ние вървяхме към Европа, давахме (си) доказателства. Те не се съмняваха, че СА Европа. Влязоха след нас. Но е без значение.
Виолета Симеонова, с която съм работил по някое време, се омъжи за хърватския посланик в България и живее в Хърватия, сега пише превъзходни неща за хърватските футболисти и за нацията изобщо. Има дух. Хърватите вярват, че светът е техен, отворен и не се страхуват. Давор Шукер, пише Виолета, постави Хърватия на картата на света. Сегашните – Модрич, Ракитич, Рабич, Манджукич – го затвърдиха. Днес всеки знае какво е Хърватия.
И се сетих за България преди два века. В „Преспанските камбани“ Талев разказва за открит урок в българското училище, на който са поканени каймаканинът, ходжите и турските първенци. Урокът минава, децата са блестящи и на излизане каймаканинът вика на ходжите, които са клекнали до дувара – вижте раята какво прави. А вие, а вие… И плюе.
България е имала дух, подобен на хърватския. Преди два века, когато нацията се е раждала. Не го виждам днес. Уморили сме се. Дали комунизмът го е убил, дали нещо друго – Who cares. Важното е, че Хърватия върви нагоре. През 98-а – трети, през 2018 – на финал.
А ние? А ние…
