Точно преди 98 години, в края на ноември, България подписва Ньойския мирен договор, по силата на който губи около 10 процента от територията си. Договорът е подписан от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен и оттам носи наименованието си, символ на една от националните катастрофи за България.
Ньойският договор за мир е наложен на България след поражението й в Първата световна война (1914-1918). България за втори път губи Южна Добруджа, остава без излаз на Бяло море след отнемането на Беломорска Тракия, в полза на западната ни съседка Югославия са откъснати още части от Западните покрайнини – земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия. Отнетите значителни територии са населени с компактно българско население. В Западните покрайнини българите са били над 120 000. Днес са под 20 000 – след близо столетни страдания от целенасочено обезбългаряване. Какво се случва и какво не се случва днес в Западните покрайнини? По темата разговаряме със Зденка Тодорова, родена в Цариброд 1960 г., виден общественик, създател на Демократичния съюз на българите в Югославия и на правозащитната организация за защита правата и свободите на българите, журналист, активен поборник за правата на българите и в днешна Сърбия.
Г-жо Тодорова, десетилетия след насилственото присъединяване на Западните покрайнини към (кралство) Югославия, Югославия се разпадна, изчезна от правния мир, има основателни причини дори за денонсиране на Ньойския договор, но българите в Западните покрайнини продължават да страдат, лишавани, лишени от жизнената сила на своя корен. Какво се случва днес, доколко има промяна, след като и Сърбия днес вече обръща поглед към ЕС, което значи приемане, приобщаване към света на европейските ценности,на принципите на свободата, демокрацията и върховенството на закона?
Ньойският договор е много несправедлив за България, но и особено жесток за българите от отнетите територии, наистина, лишавани систематично от корен, от „български кислород“ . Хватката на някогашната официална сръбска антибългарска политика трудно отслабва въпреки че, да, има го, говоренето за европейско интегриране.
Това, което се случи на българите тук има много жесток, дори само числов израз – при присъединяването на Западните покрайнини българите по тези земи са били над 120 000, през 1961-а статистиката дава като число 62 000, а сега вече са по-малко от 18 000. Систематично изчезване, последица, както от политиката на Югославия, така и от системната дезинтересираност на България. Десетилетия, десетилетия наред никой нищо не правеше за българите в Западните покрайнини. Унгария, например, бранеше постоянно своите, имаше последователна национална политика за своето малцинство. Унгарците във Войводина неслучайно с гордост казват, че са унгарци и се държат като унгарци. Затова никак не е чудно, че българите се стопиха така жестоко. Продължават битките за иначе конституционните права – на употреба на майчин език и за неговата пълноценна равноставеност с официалния за страната, за правото на културна идентичност, за историята и паметта, за всичко…
Битки, които от известно време са като че ли и малко по-лесни? Случват се и повече добри неща – и защото България е друга и по европейски отворена към Западните балкани, и защото, както вече стана дума, и Сърбия дава знаци за промяна …..
Случват се, наистина, и добри неща: например свързващият европейски коридор 10, българският език започва да присъства в регионалните медии, говорим, работим активно за изследване, съхранение, възраждане на своята родова памет и история и това става все по-възможно. По-активни са и дипломатическите контакти между двете страни и се говори за реалните проблеми, но стари наслоения и инерции продължават да пречат.
Само един, наглед дребен, но показателен пример – с коридор 10. Той върви към нас, трябваше, трябва да е нашата свързаност със света – както едно време е бил римският път през Цариброд, но не е така. Коридорът остана реално над Цариброд, но градът стои като оставен, затворен в изолатор – поради липса на пътна свързваща артерия , на излаз на коридора към града ни. Уж е нещо дребно, но не е и е много показателно за ставащото и неставащото. А за тези неща трябва да мислят и действат и от двете страни на границата – и Сърбия, и България.
Виждате ли я все пак светлината в нагласите на днешните сръбски политици, на сръбското общество за промени, за реформи, за реално обръщане към Европа, от което да дойде промяната и за Западните покрайнини, съответно за българите там?
Сръбските политици, а и общество все още не са истински готови за реформи, режимът на Вучич продължава да е обърнат срещу социалните функции на държавата, българският бизнес – една от малките по-реални надежди за малцинството тук, мъчително опитва да си пробие път в Западните покрайнини, но все е препъван. Не случайно говорих за “малкия проблем” на големия инфраструктурен проект коридор 10, свързано с Цариброд.
Ако говорим за отношенията с България, правят се, факт, всякакви официални срещи – политици, дипломати, всякакви институции, поставят се вече и проблеми на българското мнозинство, но щом свърши официалната част, всичко си остава по старому. С една дума – за истински промени остава да разчитаме на времето и на новите сили.
Днес на власт стоят фактически хора на радикалната партия, които, макар и в разкрачено положение между Брюксел и Москва, си остават те. Така е във всичко. Дори да има говорене за Европа, за европеизиране, действия няма, реално нищо не става. Медиите остават под пропаганден контрол, много истини и информация, необходима за осъзнаването и узряването на обществото не излизат, не биват допускани да станат обществено достояние.
А докъде стигна инициативите за връщането на името на Цариброд, преименуван през 1950-а на Димитровград (като жест към България и комунистическия водач Георги Димитров)?
Както във всичко друго и тук има само тъпчене на едно място, въпреки упоритостта и десетилетните усилия на много български активисти и общественици, на всички от Цариброд да бъде върнато историческото име на града. Но, докато тук се борим със стената на демонстративното безразличие, меко казано, за нас бе направо шокиращо това, което бе направено от България : в българския парламент голямата българска партия, сега опозиция, се обяви директно в услуга на сръбската позиция на въздържане и срещу интересите на сънародниците ни в Западните покрайнини, жертви на десетилетно асимилиране, които единно искат връщането на името Цириброд.
Говорите за декларацията, прочетена от парламентарната трибуна от г-н Жаблянов ( БСП) по темата за връщането на името на Цариброд?
Точно така, говоря за това, наистина, поразително не само за мен събитие, когато на 3 ноември по време на вашия парламентарен контрол, точно зам.председателят на Народното събрание Михаил Жаблянов прочете остра позиция, декларация на БСП срещу поставения въпрос от страна на председателя на НС Димитър Главчев по време на посещението му в Белград (29-31 октомври, 2017) – за връщане старото име на град Димитровград в Цариброд. Спомняте си, г-н Главчев постави темата за връщането на старото име на Цариброд пред президента на Сърбия Вучичич. Получи и отговор, едно характерно и уклончиво : “Ако хората това пожелаят“.
В превод?
Че това преименуване или никога няма да стане, или няма да стане лесно. При положение, че до 1950 г. градът Цариброд си е бил винаги Цириброд. Даже и по време на Кралство Югославия и диктатурата на крал Александър, той си е Цириброд. Никой никога дотогава не посягал на името му. Това се случва обаче през 1950 г. – с указ на правителството на НР Сърбия, през февруари.
В мотивите за промяна името на града се посочва, че: „По този начин трайно ще се запази споменът по Георги Димитров, изтъкнат борец за по-добър живот на трудещите се, както и за свобода и независимост на малките народи а по случай годишнината от 27 февруари 1934г., когато Георги Димитров е освободен от фашисткия затвор след завръщането му от Лайпцигският процес“.
Както може да се види, имаме инициатива, спусната по комунистически отгоре, от държавния връх на Сърбия без някой да е питал царибродчани искат ли оттук нататък да живеят в Димитровград.
А за какви заслуги на Георги Димитров е точно това именуване?
Струва си въпросът, но аз не мога да ви отговоря на него. Не знам, знаем само, че този човек е организирал канал през Цариброд, по който комунистите по заповед на Коминтерна са пренасяли нелегални вестници, пари и оръжие от Москва за Виена и Париж. Друго няма направено за благоденствието на царибродчани.
През 1947 г. на път за Блед за срещата му с Тито, влакът с Димитров спира на Царибродската гара, където той призовава своите „братя царибродчани“, както ги определя, „да бъдат мост на сътрудничество между братския югославски народ и българския“.
И после ?
После…в резултат на този мост днес българите в Цариброд са намаляли с десетки хиляди, в училищата им се преподава на сръбски език, не се допускат български свещеници, в административна употреба е остава изцяло сръбският език и дори днес нямат правото да си върнат името на града, нещо, което бе направено с десетки други градове в бивша Югославия и Сърбия: Светозарево в Ягодина, ТитоваУжице в Ужице, Титов Върбас във Върбас, Титоград в Подгорица и пр.
Българите в Цариброд водят 27 години административна война със сръбските правителства в Белград по този въпрос. Освен град Зренянин във Войводина, който в миналото се е казвал Бечкерек, Цариброд е вторият град на който властите отказват да върнат името. Явно, много ги дразни унгарското име Бечкерек и българското Цариброд. Вече споменатата българска партия БСП, даде своя принос срещу нашите битки в и за Цариброд не само чрез струпаните в онези декларация неприятни идеологически послания, но и с изнесени „неточности“, спестявам точната дума : „Българите в Димитровград, пишеше в декларацията, се били произнесли два пъти на референдум през 1993 и 2004 г. за смяна името на града, но и двата референдума… не минали“. Защо ли? Сигурно защото хората едва ли не умирали от любов по Димитров!
Как определяте все пак основния проблем на българското малцинство днес?
Основният проблем, от който аз винаги тръгвам – е правото на образование на майчин български език. Както аз навремето съм имала щастието да уча и да завърша на български – от забавачница, през основно образование, до гимназия, всичко на български език, а след това и във Филологически факултет в Белград, завършила съм Българска филология – така всички тези възможности трябва да са гарантирани днес за всички българи тук. Продължаващото неприсъствието на български език в административната употреба, в образованието, в публичното пространство – навсякъде, остава проблем, който пречи. Минете само из Цариброд и ще започнете да чувате днес навсякъде един развален български език. Това много боли.
Езикът е преди всичко! Но за да имаме образование, трябва да имаме подходящи свои учебници, преподаватели, национално осъзнати и нормално мислещи българи – родители, които да записват своите ученици в българска паралелка. Имаме нужда от своите деятели на просветното дело в Западните покрайнини, които сами да пишат учебниците и в тези учебници да залегне българската история, българските съвременни писатели, българската древност, както и по-новата история.
Всичко това трябва нашите ученици да изучават поетапно, за да разберат кой е Ботев, кой е Левски, Раковски, Паисий Хилендарски. Всичко е толкова объркано в образователната система в Западните покрайнини, че днес, ако питате някой, да речем в Цариброд, българин, ученик: „Добре, кажи ми сега, ти какво знаеш за Васил Левски“…( имаме вече паметник на Васил Левски, нали!), той ще замълчи или най-много да каже: „Той се е борил срещу турците“. Ето това е – за делата на нашите просветители, на нашите революционери, на нашите видни българи, създателите на българската държава, нищо или почти нищо не се знае и затова и битката е за едно – за национална идентичност.
