Иво Инджев
на снимката: Иво Инджев

Ако темата за доверието на българите в НАТО и ЕС през изминалата 2020 година се свеждаше само до статистиката, нямаше да има нужда от кой знае какъв коментар, освен дежурната констатация за “всяко чудо за три дни”. Обаче не е толкова просто да се обобщи с такава лекота тенденцията в държавата, в която иначе електоралната роля на “простите” е издигната в култ и работи успешно в полза на ( запазването ) на властта.

Да, социолозите регистрират спад, но оставащото доверие в ЕС и НАТО съвсем не е остатъчно. То е повече от достатъчно, за да се каже, че България продължава да бъде (поне по този показател) сред водещите страни в двете организации.

Защо близо 70 на сто от българите викат на стадиона “за” ЕС въпреки опитите на големия източен фактор, изживяващ се от векове като рефер и дори като треньор на винаги готовия да пречи на българската европейска интеграция екип, да свири служебна победа за антиевропейските нагласи в страната ни?

Някой може да се изненада, но имам наистина изненадваща констатация за скептиците по отношението на най-лошата новина за България като член на ЕС от 13 години насам. Парадоксално, но става дума за факта, че България блокира едно решение на съюза. Сама. Сама срещу всички.

Не казвам, че това е добре за нас. Напротив. Попаднахме в европейска изолация с ветото (както и да го наричаме) на София върху процеса за разширяване на евросъюза. Но това е наистина друга тема.

Въпросът тук е как този твърде неприятен факт се отрази, според мен, на обикновено ниското самочувствие на българите. Ние сме вечните оставачи в положителните европейски класации. И сме шампиони по много показатели в негативната скала на състезанието между европейските народи за по-добър живот. Оказа се, че един малък и най-беден роднина може наистина да се наложи над големите, силните и богатите. Наистина, а не наужким.

Скептиците не вярваха, че това е възможно. От Москва непрекъснато подхвърляха, че София покорно и безкритично слуша Брюксел. Рупорите на Кремъл у нас тръбяха в тон, че тук цари европейска диктатура. И насред тази нестихваща врява прозвуча като опровержение не друго, а българското вето срещу началото на преговорния процес с Македония ( а покрай нея и с Албания).

Причините за този ход са местни, за да не кажа туземни. Така е в държавата на “Винету” , който едва ли е предвидил каква полза ще причини с нанесената от него вредата върху европейската “мутра” на България.

Парадоксално, но една черна точка за България пред съюзниците се превърна в опровержение на собствените ни комплекси. Десетилетията пребиваване в командвания от Москва Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) бяха ни научили, че сме сиви мишки в капана на Големия брат и че от него няма мърдане. Дори и когато той се отвори, мнозина тук не вярваха, че това означава истинско освобождаване. А още по-малко можеха да приемат, че (под)писаното на хартия равенство в правата на членуващите в ЕС дава реални права на дребосъците.

2020 година даде еднозначен отговор на този въпрос, макар да ни постла зле стартовата писта в отношенията с европейските ни съседи през 2021 година – в и извън ЕС, където ни предстои да поживеем в обяснителен режим. С други думи, попречихме на европейската интеграция, но нейните противници у нас загубиха един от главните си козове в насъскването на българите срещу същата тази (наша) интеграция. Защото се оказа, че наистина сме част от ЕС и наистина сме равноправни участници във взимането на решенията в Брюксел.

Този резултат не е заслуга на властта у нас, а съпътстващ продукт на нейните тънки сметки за евентуално укрепване на електоралните й позиции през изборната 2021 година. И е с обратна сила на аплодисментите в Москва, където се зарадваха на деструктивното решение на София да спре евроинтеграцията на Балканите.

Далеч по-приглушени са шумовете в системата на натовската машина, част от която сме от 2004 година. От московските усилватели узнахме, че едва ли не се превръщаме в заплаха за Русия като обект с повишена важност за Северноатлантическия договор. Американците пренасочват част от своята военна тежест към Европейския Северозапад на Югоизток, оплакаха се предколедно  от руското външно министерство.

Вярно е, но не и в частта, че така се променя балансът на силите в региона. В него руската милитаризация натежа в пъти само за няколко години. Натовското противодействие, в най-добрия случай,  се измерва с някой друг процент засилено присъствие.

Колкото до публичния образ на НАТО в България, той просто… отсъства. Някой да е виждал парад на натовски части в центъра на столицата ни, аналог (или антипод) на дефилетата в Москва , че и в Белград, където угаждат на Путин с демонстрации на руски оръжия в чест на неговото благоволение да посети за пореден път най-русофилстващата държава в Европа ?

Огромната част от българите не са виждали за всичките тези 16 години членство натовски съюзник в униформа. Специално американските, сред които има отличаващите с цвета на кожата си хора, направо ги няма в полезрението ни, че да послужат на (про)руската пропаганда.

При самолетите тази невидимост се определя с термина стелт технология. Как се постига нещо подобно с човеците, за които се твърди (отново от путинофилстващите), че били окупирали България, остава неясно. Освен за руските шпиони, може би, на които им се налага принудителна ротация в България напоследък поради издайническата им превъзбуда при издирването на подобни тайни в държавата на “простите”, обвързана ( за щастие) вече със съюзници, които никак не са прости в съпротивата срещу руския шпионаж. Прехвалените руски шпиони тук явно не са по-дори от разобличените им колеги на фронта на отровителството, както се видя от случая с Навални, който лично ги направи за смях пред целия свят.

Но и на “тихия фронт”, какъвто е контраразузнаването, имам обосновано предположение, че основната заслуга едва ли е на нашите служби, които толкова години помагаха на руския шпионаж да си разиграва троянския кон у нас безнаказано до степен, че в западните медии се появиха публикации за София като за регионален център за операциите на наследниците на КГБ. Явно “някой” е ударил по масата и то така, че любезните (спрямо “братушките”) домакини тук не могат повече да отказват да сътрудничат за постигане на общите цели на НАТО, сред които е собствената ни национална сигурност като интегрална част от колективната сигурност на алианса.

Ако трябва да обобщя как гледаме на ЕС и НАТО в края на 2020 година, за НАТО ще се повторя: никак. Просто не забелязваме “ограничения натовски контингент” (ако се изразя с клишето на съветската пропаганда, използвано за съветските войски в Афганистан).

По-различен е случаят с членството ни в ЕС. И в затънтени места в България могат  да се видят скромни, но многозначителни табели, обозначаващи участието на европейските фондове във възстановяването на фасади, строителството на обществени сгради, пътища и прочее полезни за всички обекти. Колкото и да е проветрен нечий мозък от източния вятър, не може да не забележи този западен принос. Ето защо нивото на реката от евро, която тече от Брюксел насам (включително чрез трансфера на средства, спечелени от сънародниците ни на европейския трудов пазар), ще продължава да определя още дълго ласкавото отношение на българите, колкото и да са иначе податливи на конспиративни теории за някакъв западен заговор срещу нас.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!