Стефан Дечев е историк. Завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Стефан Дечев е доцент в катедра История към Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, преподавател и в Софийския университет.
Доц. Дечев, какво значи датата 3 март за България – широк е общественият дебат важна ли е тя, или не, Вие как смятате?
При ситуацията, която се създава в България след нейното конституиране като държава с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 година, не бива да забравяме, че съгласно Берлинския договор, България е васална на Османската империя. В същото време – поне до Съединението от 6 септември 1885 година, властта в страната реално се контролира от едно руско задкулисие, което взема решенията в Азиатския департамент в Санкт Петербург, в руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив. Българският военен министър е от една страна, подчинен на главнокомандващия на Българската армия – българския княз, тогава княз Александър I, но в същото време той е руски офицер, подчинен и на руския император. Решението кой ще бъде военният министър на страната се взема отново в Петербург.
Точно поради тази причина се създава една видимост за суверенна държава и суверенен политически живот. Празничният календар на страната тогава също създава това усещане – имали сме единствено религиозни и църковни празници, другите празници, които са били отбелязани в календара, са всъщност свързани с руската история, а не с българската. Ситуацията тогава е толкова различна и толкова силно повлияна от положението в първите 5-6 години на страната – положение на „Задунайска губерния“, че ако се сблъскат с един български календар например от 1882-1883 година, дори най-големите русофили днес биха били смаяни.
В същото време обаче сред българското общество тогава има една искрена почин към воините на руската армия, които са загинали, дали живота си за това да я има България на картата. В този смисъл, празникът 19 февруари по стар стил (3 март, нов стил. бел. ред) – чието първоначално вдъхновение идва от обстоятелството, че е рождения ден на руския император Александър II – се отбелязва, свърза се с освобождението на България. Интересно е, че дори по управлението на Стефан Стамболов между 1887 и 1894 година, когато и дипломатическите отношения между България и Русия са прекъснати, датата продължава да се отбелязва. Тя се отбелязва включително по време на Втората световна война, когато България е съюзник на Третия райх.
Въпреки всичко, всяка година 3 март, който всъщност е 19 февруари преди промяната на календара през 1916 година, продължава да се отбелязва. Парадоксално от днешна гледна точка е, че превръщането му в обикновен работен ден става по времето на комунистическото управление след 9 септември 1944 година, като стар празник на Царска България.
Разделя ли обаче датата 3 март българското общество – и в миналото, и днес?
В миналото, като че ли не чак толкова. Даже бих казал, че 19 февруари – по-късно 3 март, започва да изпъква пред други празници и това се дължи на обстоятелството, че други дати, които днес ни изглеждат далеч по-консенсусни, тогава са водели до разделение в обществото. Ще дам пример с две дати, които се отбелязват като официални – не национални, но поне официални, едва от 1998 година. Говоря за 6 септември 1885 година – денят на Съединението, и 22 септември 1908 година – денят на обявяване на Независимостта.
Първата дата – 6 септември, тогава е неприятна на всички онези, свързани с източнорумелийската партия. Те разглеждат осъществяването на Съединението като собственото им сваляне от власт, а годините след него – като години на собствената им емиграция и изгнание извън страната. В същото време, ако 6 септември бъде провъзгласен за официален празник, влезе в календара и започне да се отбелязва, има опасност онези, които са по-тясно свързани с осъществяването на Съединението, да се възползват в текущия политически живот от символния капитал на тази дата. Затова Съединението трудно се налага като официален празник.
Що се отнася до Независимостта – в много държави по света най-често денят на обявяване на Независимостта е национален празник на страната. В българския случай обаче много скоро след обявяването на Независимостта следват националните катастрофи по време на Балканските войни и Първата световна война. След 1918 година в българското общество има консенсус, насочен срещу абдикиралия цар Фердинанд. Самото обявяване на Независимостта се свързва с него и това е една пречка за утвърждаването на този празник.
Парадоксално се получава така, че денят на подписването на Санстефанския договор едва ли не изпълнява функцията на надпартийност. Парадоксално, защото няма никакво българско участие в конкретната дата.
Българският случай не е подобен например и на гръцкия, където за национален празник е обявен денят на избухването на въстанието – 25 март 1821 година. Ако следваме тази логика, би трябвало да обявим 20 април 1876 година – деня на обявяването на Априлското въстание, за национален празник. Парадоксално се оказва така, че ако 20 април се обяви за национален празник, целият символен капитал на Априлското въстание би отишъл при личности като Стефан Стамболов, Захари Стоянов – хора, които са по-тясно свързани със събитието.
Краят на Руско-турската война, подписването на договора в Сан Стефано практически изпълнява по парадоксален начин тази надпартийност и неутралност по отношение на различните български политически сили. Затова се утвърждава толкова безпрепятствено.
Погледнато от днешна перспектива обаче, мисля, че вече можем далеч по-трезво и от дистанция да погледнем на всички възможни дати, които биха могли да бъдат наш национален празник и да изпълняват функцията на надпартийност и обединение, което е било търсено в миналото.
Какви биха могли да са тези дати, според Вас – Независимостта (22 септември) може ли да е новият национален празник на България?
Определено 22 септември като ден на обявяване на Независимостта е сред водещите в момента дати. Изглежда, че има доста привърженици. Други, сред които поставям и себе си, сме по-склонни да смятаме, че 6 септември – Денят на Съединението, е по-подходящ.
Моята причина за това е, че с провъзгласяването на Съединението на 6 септември 1885 година са свързани всички държавни институции. Без държавния глава Александър I и неговото признаване на Съединението, то не би се случило. Без министър-председателят Петко Каравелов и неговата отдаденост в признаването и защитата на Съединението, то също не би се получило. Без председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, Съединението не би станало. Без българската войска и нейната победа в Сръбско-българската войска, Съединението не би се случило. Без първоначалния ентусиазъм на българската общественост на север и на юг от Балкана, също не би се случило. В Съединението има елемент на всенародност, докато за мен обявяването на Независимостта е по-скоро нещо, което е важно, но се случва повече в дипломатически кулоари, няма тази всенародност, която притежава Съединението.
Мисля, че доста силна заявка би могъл да бъде и денят на избухване на Априлското въстание. Макар и да не е масово, макар и да не е успешно, то е събитието, което в хода на Източната криза задвижва международната дипломация, кара Европа да се намеси, отваря пътя за самата Руско-турска война, а е всъщност дело, изцяло на българи.
Празнувайки национален празник на 3 март, отбелязваме деня като Деня на Освобождението на България – има ли историческа истина в тази формулировка?
България е независима от 1908 година. От 1879 година – с приемането на Търновската конституция, тя съществува като държава. Вярно е също така, че по времето на руския император Александър II има доста либерално ориентирани, проевропейски кръгове в самите руски управляващи среди, сред руското дворянство и обкръжението на Александър II. Те дават възможност на българите да си изработят една изключително демократична конституция в традициите на тогавашния европейски конституционализъм и парламентаризъм, каквато е Търновската конституция.
Това, което се наблюдава обаче в последните години, е, че датата 3 март започна да се използва за една отявлена антиевропейска програма и антиевропейска платформа за пропагандиране на назадничави и ретроградни идеи. Причината за това е, че Владимир Путин и неговият режим в Русия започнаха да се борят срещу всякаква руска европейска, либерална, социалдемократическа, парламентарна и конституционна традиция, с която руската история е достатъчно богата. В този смисъл, това, към което Путин се обърна, са най-отблъскващите образи от руската автократична традиция от царско време и от времето на Сталин.
От няколко години на 3 март се случва тази антиевропейска пропаганда, която напълно се разминава със заветите на Българското възраждане и с това, което беше идеалът на Левски – да бъдем равни с другите европейски народи.
Още актуални интервюта – четете тук.
