Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“, както и повестта „Последният рожден ден“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман – „Поразените“ – излезе през август 2019 г., публикуван от издателство „Сиела“. Той получи награда за белетристика „Перото“, „Цветето на Хеликон“ за най-купувана книга и Роман на годината за 2019 на 13 века България.
Г-жо Димова, стана ясно, че романът Ви „Поразените“ ще бъде екранизиран. Бихте ли разказали повече за това на какъв етап е подготовката, кой ще е режисьор и кои актьорите?
Подготвяхме сценария заедно с режисьора Петър Попзлатев в продължение на година. Продуцентите на „Гала филм” го харесаха и застанаха зад него. Когато се формира екип от съмишленици, човек се чувства спокоен и уверен. За всички ни това не е просто един филм, а нещо повече, кауза, заради която трябва да отдадем силите си.
Романът вече е адаптиран за сцена. Доволна ли сте от резултата?
Варненският театър в лицето на актьора и режисьора на спектакъла Стоян Радев го осъществи на сцената си чрез четири силни и емблематични актриси – Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова. Това се случи по време на първите шест месеца от пандемията през есента на 2020. Бях буквално смаяна от тяхната отдаденост на представлението, от желанието и енергията им за работа, от посвещаването им на текста. Още повече, че репетициите им протичаха в необичайни и трудни за всички ни времена. Резултатът и ефектът върху публиката е изключителен.
Страхувате ли се, че филмът може да не е на нивото на книгата?
Знаете ли, винаги, когато започвам да пиша един текст, изпитвам страх дали ще се справя. По-точно – имам почти пълната увереност, че ще се проваля. Така и не успях да започна да мисля, че имам предварителни гаранции за каквото и да е. И слава Богу. Липсата на страх от провал вероятно те прави самонадеян, с високо самомнение, с усещането, че си ваксиниран срещу провал. Усилията и на продуцентите, и на режисьора, и на мен са насочени тъкмо към това – да предадем трагедията на онзи травматичен период след деветосептемврийския преврат, за който все по-рядко и по-рядко говорим. Усилията ни са насочени главно към по-младите поколения, които не носят паметта на преките си предци за терора на онези първи месеци след 9-ти септември.
В свое интервю твърдите, че книгата е закъсняла.
Болезнени въпроси задавате. С огромна горчивина към себе си признавам, да, книгата трябваше да се появи много по-рано. Защо не се случи, нямам категоричен отговор. Докато четях документалните материали и историческите студии върху този период, докато разговарях с десетки и десетки хора, чиято семейна история е понесла върху себе си терора, си мислех – кому е необходимо това да се изстрадва отново, да се изговаря, да се преживява пак и пак. Толкова емоционално тежко ми беше, непоносимо на моменти. И в един момент си казах – ако ние не изстрадваме отново, не изговаряме, не преживяваме пак и пак, ние за втори път чрез съзнателната си забрава поругаваме паметта на жертвите на този режим. Длъжни сме да изговаряме, да помним, да знаем тъмните места на историята си, за да не ги допуснем отново, да имаме защита срещу тях.
Казвате още, че не се пише достатъчно за тоталитарния период от историята ни.
Знаете ли, написано е достатъчно много върху този период. Има научни, исторически студии, разследваща журналистика, документални проучвания, мемоарни книги, спомени. Но някак те стоят като че ли отделни от нас, като че ли онова, за което пишат, не се е случило в нашите собствени семейства, с нашите собствени предци. Те по един прекрасен, достоверен начин документират фактологията. Но историческата травма остава обществено непреживяна, неизцелена, неартикулирана, тя продължава кротко, неуловимо да образува нови и нови гангрени в организма на обществото ни, именно защото остава непреживяна, неизговорена. Колкото повече мълчим за нея, толкова повече тя ни прояжда. Защото кръвта, изкривените съдби, неосъществения живот на хилядите и хиляди жертви на тоталитарния период не могат да останат забравени. Те имат нужда от нашата милостивост към тях, от нашата памет за тях. Това е истината и тя не може да бъде заобиколена чрез каквито и да е процедурни политически хватки.
Като че ли днес политиците се сещат за комунизма, само когато това ще им донесе дивиденти.
Те се сещат, когато това ще им донесе дивиденти, да. Но също и забравят за него, когато това е удобно. И за съжаление много хора остават разочаровани от подобно поведение. То е пряк резултат от тоталитарното налагане на дехуманизиращата комунистическа идеология. Именно това недостойно отношение ми даде първоначалния подтик да започна да пиша този роман, а сега да се заемем и с екранизирането.
Влияе ли и как социалистическото минало на решенията и поведението ни в настоящето?
За мен комунизмът не само че не си е отишъл, но той мимикрира по типичен за него начин. Прикри се дълбоко, хлътна навътре в душите ни, все едно, че си е тръгнал завинаги. А остана в самите нас. И от време на време надава някакъв дълбок, животински рев, изригва с цялата си грозота. Остана в реакциите ни, в рефлексите ни – в това да търсим на всяка цена враг, намерим ли го, очерним ли го, изплюем ли цялата си злъч и неудовлетвореност върху него, започваме да се чувстваме удовлетворени. Комунизмът остава в душите под формата на каквато и да е липса на уважение към другия, на милост към ближния, на съпричастност към обществото ни. Остана в злобата, агресията, завистта, злъчта, липсата на елементарни умения да владеем бесовете си.
Има ли начин да скъсаме с миналото, без да го забравяме?
Би трябвало да има. Да правим така, че да има. Чрез най-малките жестове дори, чрез най-дребните наглед думи. Това е лично дело, дълбоко лично. То започва с осъзнаването, поражда катарзис и завършва с новорождение. Без новорождение човек остарява безсмислено.
Човекът е способен на много злини. Извършвал ги е преди, прави го и сега. Кое Ви кара да продължавате да вярвате в него?
Човекът е създаден по образа на Бога, своя Създател. Във всеки човек, и в най-пропадналия, трябва да се открия Божията проекция, да виждаме доброто, на което би бил способен, а не лошото, което в момента върши. Това е особено умение в отношението ни към другите хора, върху което трябва ежедневно да се работи. Но когато се придобие, то се отблагодарява със своеобразен вътрешния мир и уравновесеност.
Все по-често чуваме фразата: „Никой за нищо не е длъжен“. Омаловажихме ли чувството за дълг и превърнахме ли свободата в свободия? В кое рикошира това и крие ли някакви опасности?
Свободата е обвързана с отговорността. Когато тази връзка се разкъса, свободата се изражда. Отговорността и дълга не са пред някаква институция, те са вътрешно чувство и потребност. Изгубването на чувството за дълг е пряк резултат от консуматорската нагласа, която се формира най-лесно. Но най-ценни на този свят са трудните, а не лесните неща. Омаловажаването на чувството за дълг и отговорността рикошира в самите нас, без тях човек не може да бъде творческа личност. А човек, който е изгубил потребност да бъде творческа личност, неусетно за самия себе си престава да бъде личност.
Цяр ли е изкуството и за какво?
Повече от цяр. Ние се нуждаем от цяр, когато се разболеем, а изкуството помага да не се разболеем.
