България е царството на имитацията. Мързи ни да правим нещата като хората. Много често дори не знаем как се правят нещата като хората. Затова отдавна развиваме изкуството да имитираме нещата както трябва да бъдат в действителност. И ако някой дойде – от Москва, от Брюксел или от другаде и попита – абе защо вие не се справяте с извършването на обикновени, рутинни неща – да не говорим за по-сложни операции…? Ние имаме готов отговор – как да не се справяме бе, човек – я виж, всичко е нагласено както трябва. Да де, на повърхността, като имитация на истинското.
Това ни е управлението на държавата. Това ни е законността. Това ни е „борбата с корупцията“. Нещата принципно се правят за да има резултат в промяната им в определена посока. Нашият манталитет е свързан с осуетяването на тази промяна. Ако някой ни натисне отвреме на време да променим нещо – в наш пряк интерес (получаване на пари, статут и т.н.), ние имаме готов отговор и решение. Имитираме това, което се изисква от нас. Резултат, разбира се няма – не би могло да има.
Имитацията на демокрация е сравнително нов жанр в националната имитационна традиция. Разбира се, тя има своите по-отдавнашни основания в следосвобожденските байганьовски мурафети за имитиране на „Европата“, но днешният контекст на действителността, която се налага да имитираме е доста различен от тогавашния.
След 1989 г. българинът употреби своята свобода по един класически за самия него начин – заинати се всичко да става така, както той иска, както той каже… В резултат на този инат споразумяването в демократичния процес не можа да се случи пълноценно и това даде зелена светлина на възхода на мафията. Милиционерските генерали дадоха „свобода“ на политическите диванета да се дърлят в парламента и в медиите, докато те самите откраднаха всичко, което бе наследено от комунистическата държава.
Имитирането на демократичния процес като „избори до дупка“ доведе до единствено възможния и логичен резултат. Организираната олигархична престъпност създаде необходимата й инфраструктура за източване на държавата, а за населението остана имитацията на демократични публични институции. Имитация на представителство, имитация на обществен ред, имитация на всеобщо образование, имитация на всеобщо достъпна здравна система…
В един момент на масовия българин му преля чашата.
Беззаконието, породено от уж наличната „демокрация“, но без правова държава започна да ерозира публичната имитация на представителство чрез избори. Тогава се засили жадуването на „силна ръка“, която да сложи ред в държавата. Речено – сторено. Начело на държавата застана генерал. Енергично заимитира подгонване на мутрите, появяваше се по телевизията винаги, когато трябваше да увери част от обществото, че това, което иска вече се е случило, или предстои да се случи – тия дни…
… Мина време, но масовият българин продължи да се съмнява, че получава това, което иска. Отделен въпрос е, че той самият не знае много добре какво иска – меко казано… Със сигурност иска държавата да му дава всичко, което пожелае. Иска обаче и държавата да го остави на мира – да не му взима данъци, да не го „дере“ жив… Средният българин иска своя си „обществен договор“ – той да се прави, че дава полагаемото се на държавата, а тя да се прави, че му дава това, което му е обещала…
Така дойде времето за нов генерал. Да сложи ред – защото редът на стария генерал ни омръзна. Само че новият генерал знаеше как се слага ред по време на вечерна проверка, но не бе виждал как се подрежда нито държава, нито общество… Така влязохме в сегашните батаци. От две години имитираме революция на новия генерал срещу стария. Работата е там, че и новият генерал остаря, много бързо остаря… Слушаме го какво приказва и не му хващаме вяра ни на йота. Имитира, кучият син, като стария генерал имитира… като царя имитира. Като … имитира … неговата…
Генералите се оказаха „зелен хайвер“ – ама акълът ни за това дойде, както обикновено – „после“… Комшиите имат един лаф – „Аз да имам акъла на българина, ама този, който му идва после…“ Е, и какво правим сега…? Много просто – подкарваме професорите. Те нали много са учили – нали много знаят, бе, тяхната… Айде сега да ги видим какво знаят… Айде един професор, айде втори… Професорът ти не може да се хване на малкия пръст на професора ми… Моят професор е академик, бе, будалла…!
Ред дойде и на професорите да станат за джумбюш като генералите… Слушай го, слушай го само дяволития българин… „О-ох, цар ама на две магарета плявата не може да раздели…“ После подкарва и „силната ръка“ – „О-ох, генерал ама жена му го командва като новобранец…“ И най-сетне – „О-ох, професор ли, професор… Много знае, ама няма кой да измете улицата…“
Знае средният българин – знае тарикатският имитатор, че всички правят като него – имитират. В началото се запали – подкрепи новата мода, царска, генералска, професорска – а после им тегли по една майна и си кара както си знае… НО, за професорите още е рано – сега са на мода! Който иска – да побърза… Че бързичко ще дойде нова мода – страх ме е да помисля вече каква. Да живее имитацията! Да живеят имитаторите! Ти ли ще ми говориш за Европа бе, кьорпе! Ти знаеш ли аз по Европата колко съм изръшкал… Да не говорим колко по-далече от Европа съм бил…
Текстът е публикуван във фейсбук страницата на политолога Огнян Минчев. Заглавието е на „ДЕБАТИ.БГ“
Още актуални коментари – четете тук
