Наскоро националната статистика изнесе данни, които показват позитивна тенденция в демографията на страната – лек ръст в раждаемостта. Дали това е началото на обръщане на негативните процеси, или просто статистически епизод, не е от голямо значение и повод за оптимизъм. Данните тепърва ще се трупат и тези, които могат, ще ги анализират.
Всъщност качеството на живот се оказва не най-важният фактор, който влияе на раждаемостта – свидетели сме на бум на ражданията и в много по-бедни от България държави.
За съжаление десетилетия наред темата с демографията беше използвана от политиците само като дъвка, с която да се слепи монолитността на електората до изборите. След което ежедневието ни продължаваше с „тревожни“ статистики.
И така повече от 30 години заедно с „материала“ (по Бойко Борисов) започнаха да се топят основни човешки качества – не български, а човешки. Качества, основани на морала – емпатия, любов, честност.
Държавата започна да губи и погуби ценности и потенциал за възстановяване от кризите, а новите „ценности“ се посяваха през екрана – с низко политическо говорене, с принизяване на същностните теми, с утвърждаване на модели на поведение, повече присъщи на сенчестите структури.
Така, наред с негативната демографска статистика, избуя и друга, за която е трудно да се твърди дали е във възходяща или низходяща градация, но по-важното е, че тя е страшна.
Само в рамките на година станахме свидетели на зверства, извършена спрямо млади хора, онези, които са натоварени с отговорността (дори и да не го съзнават) да формират бъдещето на държавата.
Помним нарязаната Дебора и това, че тя „трябваше да си го получи, защото…“; помним убитите на столичния бул. „Сливница“ Ани и Явор от летящ с над 100 км/час автомобил, но вместо този и много други случаи да прекършат статистиката на войната по пътищата, много скоро от този свят си отиде 15-годишният Филип – премазан от летящ на пешеходна пътека автомобил, а малко след това няколко „миски“ и „инфлуенсъри“ се похвалиха и с видеа за това колко бързи са автомобилите им по магистралата.
Помним 19-годишният младеж, който се размина на косъм от смъртта, след като с приятелите си побягна от съмнителни полицаи в Плевен, опитали да ги респектират с мутренско поведение.
Охранител помля челюстта на 19-годишен заради парче пица на плаж „Градина“
А днес разбрахме и за помлян заради парче пица 19-годишен младеж по време на емблематичния Джулай – необявеният празник на свободата.
Това са само част от случаите, в които потърпевши са не други, а децата на България.
Тук дори изобщо не става въпрос за стотиците семейства, принудени да се борят сами за живота и здравето на децата си, събирайки капачки, само защото институциите нехаят.
Не става въпрос и за начина, по който държавата – от правителството до органите на реда и органите на правораздаването, се изгавриха с протестиращи младежи по време на протестите през 2020 година.
„Тук е скапана джунгла“, коментира читател във форума на ДЕБАТИ.БГ под статията за пребитото в къмпинг „Градина“ момче. Обобщенията невинаги вършат работа и може и да не се съгласим с това твърдение.
Но сравнението е в случая това, което заслужава внимание.
Разделението, което нанесе жестока рана в обществото, доведе до изкривяване на ценностите, на етичните норми и правилата, по които трябва да живее едно общество. Доведе до това, че се превърна в норма да жигосаш ритуално тялото си с клетви към вярност в родината, но и да настъпиш газта на омразата към съотечественик.
Доведе до това за „праведно“ поведение да се смята онова, което пречупва процесите в обществото и изобщо правенето на политика през им/потентността, да (съ)измерваш изконни и интимни изживявания като националното самочувствие например с това колко по-висок е пилонът ти от тези на останалите.
Държавата на мачовците изкачи по върховете на властта генерали
– кои заслужили, кои – не, като в преживяла преврат африканска република, а това дали си държал истинско оръжие или детско пистолетче те поставя директно под съмнение за това колко си годен да взимаш решения.
Това е „джунглата“ на уплашените, битите, гонените, емигриралите, болните, самите деца. На онези, които искат да са тук, но за това трябва да платят тежък данък. Трябва да бъдат „калени“ в бой, за да се докажат, че са годни да служат на родината.
Вместо с визии, програми и доктрини, партиите са заети единствено в разчистването на сметки (не само политически, но и финансови), в обиди и декларации, в опити за по-силно влияние. Това, което виждаме в парламента – разбиване на политически челюсти, се репродуцира и сред обществото – ако не разбиеш нечии зъби, за да въведеш ред, значи не ставаш.
Ако решиш да постъпиш по друг начин и си под 20-годишен – имай се за пътник.
