Внавечерието на Великден е тихо.
Тихо като таванско помещение. Като празен дом. Като необитаема къща.
Тихо като неделя сутрин. Като вечеря за един. Като старост.
Тихо като безлюбовие. Като сълзи. Като среща за раздяла.
Тихо като смърт. Като загуба. Като затворени очи завинаги.
Тихо като неизказани думи. Като самота.
Тихо като спомен. Като усмивка. Като откъснато цвете.
Тихо като бездомник. Като църква. Като храм.
Тихо като молитва. Като мълчание. Като дишане.
Тихо като изгубване. Като лутане. Като лек полъх.
Тихо като дъждовна вечер. Като прегръдка. Като спрял часовник.
Тихо като запалена свещ. Като прошка. Като смирение.
И тишината е красива..
Тихо е като безусловна любов – тази, която не поставяме в рамки. Не слагаме етикети на чувствата си. Не държим партньора си като затворник на любовта си. Не даваме обич само тогава, когато получаваме такава. А просто обичаме. Тихо е като в душите ни.
Нека вслушвайки се в тази тишина, да успеем да простим на тези, които в живота ни носят болезнено ценен урок – показват ни какво е страдание.
Но както ни учи Библията, когато при Господ завели грешницата Магдалена, за да бъде наказана, той рекъл: „който е безгрешен, нека пръв хвърли камък по нея“.
И никой не хвърлил.
