При всяка напрегната военна конфронтация, дипломатите започват да търсят методи, чрез които да се намали напрежението. Но при сегашното противопоставяне между Съединените щати и Иран е трудно да се намери дипломатичен изход.
Напрежението по оста САЩ-Иран е една от онези странни ситуации, при които и двете държави изглеждат нетърпеливи да прехвърчат искри, въпреки че нито един от тях не иска да избухне огън.
Изглежда им е удобно да се намират по средата на конфликт, при който нациите използват сила, надявайки се, че няма да предизвикат експлозия.
Проблемът е, че никой във Вашингтон, Европа и Близкия изток няма отговор на очевидния въпрос: „Какво следва?”
Всяка страна казва, че се страхува от евентуална атака на другата страна, но упоритостта и на двете държави говори за зловеща готовност от размяна на удари.
Ето как един високопоставен служител от администрацията на Тръмп говори пред журналисти вчера:
„Прилагаме такъв натиск, какъвто не е имало досега в историята на света. Мисля, че можем да очакваме от Иран да увеличи заплахите си и зловредното си поведение.”
Вашингтон и Техеран разглеждат конфронтацията през розови обективи, покрити с идеология. Администрацията на Тръмп вижда, че Иран се стреми да се справи с наказателните санкции. Представители от Белия дом казват, че за шест месеца иранският режим ще трябва да сключи сделка, или да се изправи пред недоволството на собствения си народ.
Вместо да намаляват санкции, американските власти говорят за увеличаването им, например, по отношение на нефтените продукти. Анализатори на разузнаването са скептично настроени по отношение на предположението на Тръмп, че Иран ще се пречупи.
Иранците, от своя страна, изглежда са стигнали до заключението, че конфликтът е единственият начин да се справят със САЩ. Преди няколко седмици Техеран реши, че изчакването не е правилната стратегия.
Санкциите явно притискат твърде силно Иран и изглежда това може да помогне за преизбирането на Тръмп на следващите избори.
В същото време, иранските лидери започнаха публично да планират удари срещу американските цели. Това от една страна, и от друга – допълнителното въоръжаване, чрез ракети, които биха полетели срещу американските войници, задействаха „сигнала на тревога” в Пентагона.
Президентът Тръмп обаче има коренно грешна представа за ситуацията, ако смята, че Иран ще се поддаде на натиска. Той не иска война с Иран, но смята, че един отслабен Техеран ще се моли за нова мега сделка, с която да се ограничат ядрените му възможности.
„Сигурен съм, че скоро Иран ще поиска да говорим”, каза в сряда Тръмп.
Аятолах Али Хаменей, върховният лидер на Иран, от своя страна, настоява категорично, че не е готов за разговори със САЩ. Той неохотно се съгласи с ядрената сделка през 2015г., предупреждавайки колегите си, че Съединените щати са ненадежден партньор и че ще се откажат от споразумението. Той увери, че няма да допусне да бъде заблуден отново.
Цялата кариера на Хаменей се основава на предизвикателната логика на съпротивата.
Лидерът на Иран може да умре или да бъде свален. Но дори и това да се случи, има малко доказателства, че режимът след него ще е по-гъвкав. Освен, ако САЩ не са готови да водят продължителна война за смяна на режима?
И така, какъв е планът на Тръмп? Никой не знае.
Независимият сенатор Ангъс Кинг каза тази седмица:
„Действията на американската администрация изглеждат така сякаш искат Иран да удари челно САЩ, за да можем ние да ги нападнем с причина.”
Засега Иран действа в „сивата зона” на хибридната война. Тази седмица плаващи мини, може би поставени от Иран, са повредили кораб, закотвен край бреговете на Обединените арабски емирства.
Дрон на иранските сили нападна бунтовници в Йемен и нанесе щети на саудитски петролопровод. Това са все провокации с нисък риск за отговор. Съединените щати вероятно гледат в собствената си „паничка” и обмислят операции в „сивата зона”, включително кибервойна.
И двете страни обаче си запазват вратичка за евентуални пазарлъци. Засега обаче няма изгледи за това. Вместо това, всяка една от двете страни иска да накара другата да почувства повече болка – нещо като предупреждение какво би могло да се случи.
Въпросът обаче е един: „Как ще свърши всичко това?”
