Президентът Вучич от известно време доби навик да сравнява Сърбия с България по редица показатели, които, според него, говорят в полза на развитието на Сърбия под неговото вещо управление. Русофилите и сърбоманите у нас правилно виждат в този почин по-дълбокото сравнение между европейския избор на България и сръбската ориентация към Москва, декорирана със заявки за членство в ЕС. Сравненията между двете съседни държави наистина изглеждат адекватни, тъй като по територия и население България и Сърбия не се различават особено – съответно около 111 000 кв. км. срещу 89 000 кв. км и 7 050 000 души срещу 7 001 000 души /данни от 2017/.
Трябва да имаме предвид обаче, че в развитието си през последния век двете държави достигнаха до сегашното си положение от различни позиции и по различен начин. След Втората световна война Сърбия получи доминация над редица територи и народи, над които нямаше никакви исторически и юридически права, и беше спойката на федеративната Република Югославия. България пък се оказа сред победените страни във войната и беше взета под тежкото крило на СССР. Докато югославяните като цяло и сърбите като част от тях във времето на социализма се радваха на доста отворен към Запада режим, чийто комунистически лидери, за разлика от българските, не заставаха в поза „партер“ винаги, когато поредният кремълски сатрап пожелае, нашите червени реформатори бяха напът да ни превърнат в Задунайская губерния.
Докато сърбите можеха да ходят и дори да работят на Запад, зад Желязната завеса ние се оформихме като най-верния съветски сателит. Това си даваше отражение и на жизнения стандарт, който беше в пъти по-добър в Югославия.
След падането на социализма обаче нещата, макар и бавно, започнаха да се променят. Въпреки спънките, които бившата червена номенклатура прави и до днес, България промени ориентацията си от източна на западна и днес вече е член на двата ембелматични клуба на развитите страни – ЕС и НАТО. Сърбия се свлече главоломно. Крайният национализъм и неосъществимото желание да се съхрани сделаната балканска минимперия доведоха до няколко кървави войни, които в крайна сметка разделиха хлабаво съшитата Югославия на съставните й части и оставиха доминиращата сръбска нация фрустрирана и без възможности да позасмуква блага от подчинените в рамките на федерацията.
Последваха проблеми с Косово, което вече търси начин да бъде признато за независимо. Това доведе до тежки сътресения в самата Сърбия и нейната икономика, не на последон място и поради разрушенията, които тя изтърпя след бомбардировките в края на военната фаза на Косовската криза благодарение на малоумното лидерство на Слободан Милошевич, който се мислеше, че може да реши етнически пробелм като го натресее на главата на съседите, и никой няма да реагира.
Оттогава Сърбия не може да се похвали с особено бурно развитие. Много българи все още виждат в нея реминисценция на онази страна, която помнят отпреди десетилетия. Обикновено българските туристи са много доволни от прекарването си в сръбските кръчми и хотели и някои от тях си вадят извода за състоянието на нещата именно от преживаванията си в тези заведения. Много даже ги харесват повече от българските и може и да са прави. Само че хубави кръчми има във всички страни, а напредъкът се измерва не по тях /макар че и те участват в оценката на качеството на живот, разбира се/ а по стандарта на живот, какъвто имат хората в ежедневието си.
И така, Вучич говори за надминаване на България по брутен вътрешен продукт, като даже се прицели в следващата цел – Румъния. Цифрите обаче показват, че се е объркал още на старта.
- България има брутен вътрешен продукт от 66,2 милиарда долара за 2019 г., Сърбия около 50,1 милиарда долара;
- Безработицата в Сърбия, по официални данни, е над 12%, а в България е под 5%;
- Брутният вътрешен продкукт, приравнен към покупателната способност, в България е над 24 500 долара на година на човек, а в Сърбия под 17 100 долара.
На фона на горните данни Вучич в началото на годината се похвали, че е постигната средна заплата от около 460 евро, или 920 лева, което представи като постижение. В същото време, според НСИ средната заплата в България е над 1 100 лева и обществото е недоволно от ниския й размер. Всъщност Вучич има основания за загриженост в контекста на сравнението, защото по всичко личи, че по този показател тенденцията е България да продължава да изпреварва.
Докато в началото на века Сърбия имаше по-добрия стандарт въпреки сътресенията, през последното десетилетие България, според цифрите, настига и надминава. През 2016 година:
- средният разполагаем доход в България вече е 506 долара срещу 507 в Сърбия;
- цените тогава у нас на храните са били с около 14% по-високи;
- но дрехите са били също с толкова по-евтини;
- режийните – с 30% надолу, отколокто в Сърбия;
- здравеопазването е излизало с 10% по-евтино у нас.
Към днешна дата съотношението на долните четири показателя е доста сходно, но съотношението в доходите вече е осезаемо в полза на България.
На фона на тази статистика не е трудно да видим коя е най-голямата разлика между двете страни, които са на равна основа по отношение на географските и демографските си характеристики. Това е външнополитическата ориентация. Докато Белград продължава да се лута в транс между Москва и Брюксел с все по-видим уклон към първата опция, София, макар и в условията на тежки обструкции от страна на наследниците на бившите комунистически управляващи, успя криво – ляво да стъпи на печелившия коловоз и да се намести в „клуба на богатите“, па макар и на опашката. Това бе постигно благодарение на някои умни и прозорливи политици на прехода, които, за съжаление, сега биват или оплювани, или забравяни. Те бяха хора, които не се полъгаха да използват популистко говорене и не допуснаха националният интерес да се изроди в националистическа мегаломания, донесла толкова беди на комшиите от запад.
Разбира се, че българският напредък, бил той и недостатъчно удовлетворителен, се дължи в голяма степен на европейското финансиране, но нали точно това беше цялата идея в нашия избор – да получим тласък, за да настигаме. Пък как ще го използваме вече е наш проблем. Във всеки случай вече ни е време да се опитаме да се сравняваме с по-високите летви от Сърбия, пък Вучич да си приказва каквото ще.
Там кръчмите може и да са по-хубави от българските. Не знам. Ама по-важно е какъв е животът извън тях.
